Непосредствено след кървавото потушаване на Априлското въстание, на 26 юни 1876 година руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков се срещат с австроунгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши в замъка Райхщат в Бохемия (днес град Закупи). Предмет на обсъждане е евентуалното избухване на руско-турска война, възможните резултати и различните сценарии за всеки резултат. В края на преговорите се подписва тайно споразумение, според което Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че “ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, създаването на голяма славянска или друга държава е изключено”.

В този случай обаче “Австрия ще има право да анексира турската част от Хърватия, както и някои погранични райони на Босна”. От своя страна Русия ще получи правото да си върне Бесарабия, отстъпена на Молдовското княжество през 1856 г.

В случай на пълен разгром на Турция текстът предвижда възможност България и Румелия да образуват независими княжества. Именно това съглашение между двете империи прави създаването на Санстефанска България невъзможно, а подписания през 1878 г. предварителен Санстефански мирен договор – неизпълним.

Нещо повече - в австрийския вариант на споразумението името “България” изобщо не се среща. Там се казва, че ако Турция бъде победена, Австро-Унгария ще получи Босна и Херцеговина с изключение на някои територии, които ще се присъединят към Сърбия и Черна гора.

Босна, Румелия и Албания могат да станат автономни държави,

а остров Крит и Тесалия ще се присъединят към Гърция. За Константинопол се предвижда евентуално да бъде обявен за свободен град. Райхщатското споразумение е продължено с Будапещенската тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария.

С две думи – тайното Райхщатско споразумение е ключът към разчитане на последвалите Априлското въстание главоломни събития, свързани с решаването на Източния въпрос.

Нека насочим първо поглед към свиканата Цариградска посланическа конференция с участието на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода от 21 декември 1876 до 20 януари 1877 година.

По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения. В окончателния план на конференцията се налага

британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че “в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.”

Недостатъците на този план са, че българските области биват отдръпнати от Егейското крайбрежие и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Но! Това е една огромна по площ държава близо до етническите граници на българския народ, очертани най-точно от територията на Българската екзархия! Което противоречи на договорките от Райхщат и последвалата Будапещенска конвенция?!

Ето защо в Цариград руските дипломати начело с граф Игнатиев задкулисно саботират Цариградската конференция, като насърчават турския султан да откаже подписването й. И така, на 18 януари 1877 г. Мидхат паша обявява отказа на Османската империя да приеме решенията на конференцията.

Почти неизвестен остава за историята и фактът, че след затягането на войната с обсадата на Плевен руският император е склонен да търси мир със султана с настояването да бъдат освободени българските земи само на север от Балкана. За щастие, за този руски план научава един пламенен български родолюбец – бъдещият Старозагорски митрополит Методий Кусев.

Неговият недостижим патриотизъм е вдъхновил по-късно Димитър Талев и

писателят използва младия Тодор Кусев от Прилеп като прототип

на своя литературен герой Лазар Глаушев от епичната му тетралогия. Известни са заслугите му за Екзархията, за възземането на българщината в македонските земи, за събирането на информация за турските зверства през Априлското въстание и доставянето на тези потресаващи данни в Цариград, където те стават достояние на Великите сили.

След всичките му действия в ущърб на интересите на Високата порта,за живота на непокорния български духовник се появява непосредствена опасност. Ето защо под натиска на османските власти през април 1877 година архимандрит Методий напуска с кораб Цариград и се отправя за Русия. В започналата по същото време руско-турска война той се поставя в услуга на руското командване в Северна България.

Едно

знаменателно събитие с участието му се случва в щаба на руските войски,

който се намирал в свищовското село Горна Студена. Селото било избрано заради централното си местоположение и възможността оттам да се евакуират през Дунав тежкоранените руски войници.

Императорът бил настанен в лятната двуетажна къща на търновския търговец Никола Минчев. Заедно с него бил и неговият изповедник, един прочут със своя свят живот благодатен руски старец.

При една от срещите на българския архимандрит с изповедника през есента на 1877 година руският монах го предупредил, че над неговата родина България са надвиснали черни облаци. Тоест Александър II вече се готвел да прекрати войната дотам, докъдето бил стигнал, и да сключи мир с Турция.

Многозначително, нали?! Особено като имаме предвид Райхщат. Официално оповестената причина от страна на императора обаче била свързана с множеството оплаквания, изказвани от руските войници срещу българите. Според изследователя Велислав Алтънов обвиненията се свеждали до три основни пункта:

- че българите бягали и се криели от русите – от своите освободители;

- че народът ни бил нерелигиозен и не посещавал неделните и празничните богослужения;

- че българите се опитвали да забогатеят от тази война, като продавали твърде скъпо провизии на освободителите си.

По данни на историка Цочо Билярски, който е и биограф на дядо Методий Кусев, след като бил известен за заплахата от скоропостижното прекратяване на войната, непримиримият архимандрит побързал да се срещне с княз Владимир Черкаски.

По време на войната князът оглавява Временното руско управление в българските земи, като организира гражданската администрация, привличайки изявени и авторитетни българи. В разпален разговор с него архимандрит Методий оборил категорично хвърлените обвинения, петнящи българския народ.

“Българите бягат, защото ги плашат униформите, които за тях са олицетворение на османската власт, от която са видели само непосилни данъци и произвол”, обяснил бъдещият владика.

А привидно слабата религиозност на българите архимандрит Методий оправдал със следния обективен факт. След създаването на Българската екзархия гръцките попове били принудени да напуснат българските предели. Така се наложило техните енории да бъдат обгрижвани от набързо подготвени български свещеници, които нямали нужното образование и подготовка.

“Нека Ваше сиятелство да нареди – заръчал той на княз Черкаски, щото някои ваши руски солдати да посетят една наша църковна служба. Да видим дали те ще разберат и изтърпят литургията до края…”

На най-сериозното обвинение – че българите не заслужават да бъдат освободени, защото

искали да им бъдат заплащани храната

за руската войска и фуражът за конете – българският духовник отговорил със съкрушителни доводи. Всеизвестно е, че българите са жертвали от сърце храна и провизии, за да посрещнат подобаващо своите освободители от турската робия.

Показателен за готовността на българите да оказват всякаква помощ на русите е случаят, когато предният отряд на генерал Гурко се откъсва от армейските обози. В продължение на седмица той получава безвъзмездна помощ с продоволствие от българското население. В отговор на тревожно писмо на командването ген. Гурко от Търново окуражаващо пише: “Живея за сметка на града. Три дни ме храниха даром.

За Балкана тръгвам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж под формата на неприкосновен запас”. Особено топло е било посрещането на руските войски и българските опълченци в Казанлък, Стара Загора, Чирпан. Самите руси свидетелстват: “Българите не знаят как да ни угодят. Предагат ни ту ракия, ту червено вино, ту розово сладко,

плодове в изобилие, но особено добър бе казанлъшкият тютюн, който се сочеше за най-добър в Турция.”

Официален доставчик на руската армия през войната е дружеството “Грегер - Горвиц - Коган”.

Имало свидетелства, че именно хората от тази руска компания настоявали всичко, което им се дава от българското население, да е по опис и задължително с цени. А щом се подпишели под документа за доставката, българите не получавали нито копейка. Обяснението е, че после хората от дружеството представяли за осребряване на командващите армията тези описи.

В своите мемоари години по-късно дядо Методий си припомня знаменателните думи на княз Черкаски: “Ваше преосвещенство, вие

по внушение на Всевишния се явихте тук и спасихте родината си и българския народ!”

И така след навременната намеса на Методий Кусев руският император бил принуден да продължи военните действия. Така се стига впоследствие до зимния разгром на турската армия край Шипка-Шейново. И до освобождението на Южна България. Стига се и до Сан-Стефано.

Разбира се, гледана през призмата на Райхщат, Санстефанска България си е най-чиста проба 24-каратов популизъм.

Но ако го нямаше Сан-Стефано, нямаше да я има Източна Румелия. Нямаше да го има и Съединението. Както и живият и до днес български копнеж по целокупност…