Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как Русия ни прецака, след като ни освободи

За да бъдат признати от Англия завоевания на братушките в Кавказ, те избират за нас - малко васално княжество между Дунав и Стара планина, вместо варианта на Австро-Унгария с излаз на Бяло море

В никакъв случай не може да се отрече фактът, че благодарение на пролятата кръв на руските войници и офицери (в сраженията загиват и 4 генерали) се поставят основите на Третото българско царство. Обективно погледнато, без победоносното руско оръжие национално-освободителното движение в България не е можело да бъде доведено до успешен край.

Поробената ни страна е най-близко до османската столица, в нея са разположени множество турски гарнизони и войскови части.

През годините на робството в България са били заселени турци, татари, черкези, арнаути, които нарушават българското етническо единство. Нещо повече, в Лудогорието и Родопите се формират компактни маси от мюсюлманско население, при това мъжете от него са били въоръжени и са съставлявали башибозука.

Ето защо има основание да се смята, че

ако Априлското въстание беше избухнало в Македония или Северна Доруджа, то би имало много по-големи шансове за успех

Тук е мястото да отбележим, че освобождаването на България е можело да започне още през 1829 г., когато генерал Дибич разгромява турците и тогава се дава независимост на Гърция, автономия на Сърбия, Влашко и Черна гора.

Самите турци са били изненадани, че не е

поставен и въпросът за

автономията на България

Но тогава руската имперска политика е била да се използва българското население като работна ръка в пустеещите земи на Молдова и Украйна, след като там се преселят хиляди семейства.

Раковски прозира тези намерения и решително се обявява против тяхното осъществяване.

Дядо Иван – освободителят на поробеното ни отечество

Русия обявява война на Турция едва когато след провала на Цариградската конференция (декември 1876-януари 1877 г.) става ясно, че т. нар. Източен въпрос може да се реши само със силата на оръжието, а другите Велики сили нямат намерение да предприемат такива действия. Войната е успешна, но в нея е можело да се дадат доста по-малко жертви. Първата грешка на руското командване е, че не успява да изпревари Осман паша да влезне първи в Плевен и там да се укрепи. В обсадата и превземането на Плевен загиват над 20 хил. руски воини, а и Румъния дава 3000 убити, докато общите загуби на турците са едва 5000 души.

Грешка е допусната и при Стара Загора, където срещу 40-хилядната армия на Сюлейман паша са оставени само българските опълченци и малоброен руски отряд, поради което градът е превзет и опожарен, избити са много жители.

Но най-голямата грешка идва в края на войната. Тогава руските войски стигат на запад само до Кюстендил

и не влизат в Македония.

Затова когато след подписването на Санстефанския договор в Мизия и Тракия русите създават органи на административно управление, пощи, лазарети, съдебни и общински власти, пожарникарски команди, полицейски части, училища и почти всичко, което ще бъде необходимо на новосъздадената държава да функционира, то в Македония това остава дело единствено на местното население.

Поради това, че и тази територия е включена в Санстефанския договор като българска, там масово се създават органи на самоуправление. Но на въпроса дали случайно руски военни части не влизат в Македония, определено трябва да се отговори отрицателно.

При подготовката на Русия за войната с Турция нейните дипломати водят активни преговори с тези от Англия и Австро-Унгария. В резултат на това се сключва Райхщадското

споразумение, според което няма да се допусне създаването на голяма славянска държава

(визира се България) на Балканите и това до голяма степен предрешава резултатите от бъдещата война. Ето защо Санстефанският договор се смята за кратковременен и на практика той не се прилага. Вместо това отново започват активни дипломатически преговори по какъв начин да се ревизира. За обелязване е, че в тях Русия не проявява почти никаква инициативност, а чака какво ще й предложат Англия и Австро-Унгария.

Още по-изненадващото е,

че нашата освободителка избира най-лошия

за България вариант

Австро-Унгария предлага да се създадат две автономни български княжества – Източно със столица Търново и Западно със столица София.

В двете се включва по-голямата част от територията, определена със Санстефанския договор, включително и излаз на Бяло море. Русия обаче избира да подкрепи варианта на Англия, който предвижда да се създаде малко васално княжество между Дунав и Стара планина

А Англия ще признае завоеванията на Русия в Кавказ, връщането й на Бесарабия и правото да има военен флот в Черно море, което е било забранено по силата на договора след Кримската война.

Кой губи и кой печели от Руско-турската война, Санстефанския договор и Берлинския конгрес

С цената на големи човешки и материални загуби Русия получава посочените по-горе придобивки. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина и се настанява вече в цяла Словения.

Англия си присвоява остров Кипър. Гърция взима Додеканеските острови, остров Тасос и придвижва северната си граница на 50 км към Родопите. Румъния, Сърбия и Черна гора получават независимост и териториални придобивки. Албания получава статут на автономна област. На победена Турция се връща Македония, Одринска и Егейска Тракия, Родопската област.

Своите придобивки Англия, Австро-Унгария и Гърция получават, без да участват във войната,

в нея действията на Сърбия и Черна гора са почти символични. А на нас - българите, свободата не ни е подарена.

Във войната ние участваме със 7500 опълченци (желаещите да се включат в дружините са били много повече), от които 6800 загиват в боевете при Стара Загора, Шипченския проход, Шипка-Шейново и на други места.

Преди и по време на войната са създадени 350 чети, в които участват повече от 11 хил. души. Те водят битки с башибозуците и дори с редовни турски военни части. Около 40 хил. българи оказват логистична помощ на руските войски. Над 3000 са разузнавачи, които събират и предават сведения за разположението, въоръжението и плановете на турците по време на войната. Българите хранят и лекуват ранените руски войници и офицери. Помагат при преходите през Балкана и на други места. И накрая идва покрусата от разкъсването на България.

Защо мирният договор не е сключен в Цариград

На 26 януари руските войски превземат Одрин без съпротива. Турското правителство спешно моли за примирие, този път директно руското командване. Преди това на няколко пъти се опитва да сключи такова с посредничеството на Германия, но Бисмарк отказва да участва. На 30 януари пашите Северт и Намин се явяват при великия княз Николай Николаевич с думите: “Вие сте победителите. Турция е унищожена.” Следва безусловна капитулация и на 31 януари се подписва Одринското примирие.

През февруари руските войски достигат бреговете на Бяло и Мраморно море. Предните части са само на 8 км от Цариград. Главнокомандващият - генерал Тотлебен уведомява император Александър ІІ, че няма никави проблеми да влезе в османската столица. Чака се само неговата височайша заповед. Но той упълномощава брат си – Николай Николаевич, да вземе решение по този много важен въпрос.

Аргументира се с обстоятелството, че брат му се намира на мястото на събитията и по-добре може да прецени обстановката. Междувременно в Сан Стефано пристига руската делегация, която е упълномощена да води преговорите, в състав граф Игнатиев и генерал Нелидов. Двамата имат

различни мнения относно влизането на руските войски в Цариград

Граф Игнатиев, макар и като цивилно лице, екзалтирано обявява, че е готов да предвожда влизането на руските богатири в Цариград.

Военният - генерал Нелидов, обаче няма свое мнение и изцяло е в услуга на царстващите особи. А те се придържат към споразумението с Англия, сключено преди започването на войната, че в никакъв случай руски войски няма да влезнат в Цариград, а Англия от своя страна ще запази пълен неутралитет. В началото на февруари обаче английска военно-морска ескадра влиза в Дарданелите, което явно е нарушение на споразумението. При това положение император Александър ІІ заявява, че руснаците също имат свобода на действие, което означава, че могат да влезнат в Цариград.

Турците обаче предприемат тактически ход

Султанът забранява на английската ескадра да влезе в Мраморно море и затова и руснаците трябва да се въздържат от влизане в Цариград. Граф Игнатиев, генерал Нелидов, генерал Тотлебен и великият княз Николай Николаевич всеки индивидуално отправя свои послания до император Александър ІІ и молят за инструкции.

Трябва да се каже, че през февруари почти всеки ден при великия княз Николай Николаевич пристигат най-високопоставени турски служители, които предлагат варианти за предстоящия мирен договор.

Първоначално те се съгласяват за граници по билото на Родопите и на запад до река Вардар. Впоследствие отстъпват и за излаз на Бяло море, но да си запазят Одринско и Солунско.

Така в края на февруари се очертават границите на бъдещата българска държава, като се включва и почти цяла Македония. На Сърбия трябва да се даде Нишко и Новопазарско, а на Черна гора - част от Адриатика. Гърция да получи Тесалия и островите в Егейско и Бяло море. На 26 февруари преговорите са прекратени.

Дава се една седмица срок за изготвянето на документите. Като че ли всичко е решено. Единствено граф Игнатиев не се е примирил. До последно той настоява мирният договор да бъде подписан в Цариград. За това има подкрепата на генералитета и висшето офицерство, но не успява да наложи своето мнение. А иначе неговата теза е напълно логична.

В договора е предвидено 2-годишно руско присъствие в новосъздаващата се българска държава. Ако бъде защитен Санстефанският договор, почти цялата европейска територия на Турция в продължение на 2 г. ще бъде административно управлявана от руснаците. Граф Игнатиев е първият, който смята, че европейските владения на Турция трябва да се ограничат по линията Мидия-Енос, което по-късно се приема с Лондонския договор от 1913 г. Освен това той смята, че със Санстефанския договор се изпълнява завещанието на Петър І - Русия да контролира Проливите.

Ако договорът е бил подписан в Цариград, неговата ревизия е щяла да бъде много по-ограничена, а може би дори е нямало да се стигне до корекции. Както показва историята, когато е превзета столицата на врага, много по-лесно се диктуват условията на победения и се отстоява волята на победителя.

Само за пример ще посочим, че така става през 1814 г., когато съюзническите армии влизат в Париж, и през 1945 г., когато пада Берлин. Защото победителите не ги съдят. Докато половинчатото дело е изложено на ревизия. Затова е такава съдбата и на Санстефанския договор.

А можело е да има и друга развръзка

Най-прекият и лек път за запазването на заложеното в Санстефанския договор е бил руснаците да приемат варианта на Австро-Унгария, според който да се създадат Източно и Западно васално княжество. Рано или късно те са щели да се обединят, както това става през 1885 г. със съединението на княжество България и Източна Румелия.

Много по-интересен и навярно по-перспективен е вариантът, при който руснаците имат инициативата. Тъй като Райхщадското споразумение предвижда да не се създава голяма славянска държава на Балканите, те са можели да обявят завоюваните от Турция територии, останали извън пределите на Княжество България, за принадлежащи на руската империя. Така да се създадат една или две колонии или Задунайски губернии.

(По този начин Съветският съюз след Втората световна война уреди владението си над Кьонигсберг, като създаде Калининска област, която и до днес е руска.)

Но руски колонии или губернии на Балканския полуостров, населени предимно с българи,

трудно могат да бъдат удържани в този врящ котел, както наричат нашия регион Ако не по-рано, то поне най-късно през Първата световна война тези територии са щели да станат или изцяло български, или поделени с други балкански страни. Нека си припомим, че през 1917 г. се подписва Брест-Литовският мирен договор, в който България е страна.

Тогава Германия получава значителна част от Украйна и Белорусия, така че не е било проблем, ако още са съществували, тези колонии или губернии да станат български. Но през 1878 г. руската дипломация е трябвало да се позове на тогава съществуващата и смятана за съвсем обичайна практика да се владеят колонии, както такива са имали Англия, Франция, Белгия, Холандия, Португалия.

От позициите на времето вероятно е по-лесно да се разсъждава за събития, станали преди 139 г., и да се подлагат на оценка. Но и тогава вероятно е можело да се направи така, че поне в някаква степен да се запази жив санстефанският идеал.