"Говорили са в махалата с момчета, той е казал, че ще я застреля", разказа жена от квартала."

Тия дни явно така тече лафът по съкварталски. Вървиш си ти по улицата, а по някое време след теб съпругът ти си хортува "с момчетата" как ще те застреля. А тия дни се чудихме как така публично съблекли и обрали онова дете в автобуса...

Както и преди сме говорили, този тип убийства са предизвестени. Патологичното собственическо поведение спрямо партньорката, премине ли във физическо насилие, обикновено не спира, докато същата не бъде смляна.

Смляна.

Няма значение колко време ще отнеме, няма значение дали жената търпи издевателствата или се опитва да си тръгне. Ако се опита да си тръгне, обикновено предизвиква изблик на убийствена ярост, който в криминологичната литература се нарича overkill - зверска жестокост и стремеж да се обезобрази и измъчи жената до степен много отвъд необходимата за умъртяването й.

Ако все пак жената успее да си тръгне, без да умре, насилникът, когото е дръзнала да напусне, приема това за непростимо лично оскърбление и в общия случай я преследва и тормози с години, където и да отиде. И често накрая я намира и убива. Например посред бял ден с разстрел - както тя си седи в кафене, разведена от няколко години.

Та така.

Жените си отиват. Смлени.

А ние продължаваме разсеяно да отглеждаме момчета, които виждат този сбъркан до безумие пример като единствен разбираем начин да докажат своето безпрекословно мъжество. Отказваме да ги образоваме системно с други примери, да не би да решат да станат... транс-някакви.

Момчетата разбират това добре.

Разбират, че искаме от тях да са само и единствено корави, без значение какво им коства. За щастие, някои от тях в процеса на развитието си осъзнават, че има междуличностни граници, които са недопустими за прекрачване. Други обаче никога не научават това, защото в средата си няма откъде да го научат. Те заживяват в постоянен страх от отхвърляне и унижение и го прикриват чрез стремежа на всяка цена да господстват. Става им жизнено необходимо тяхната воля на всяка цена да погазва волята на тези, които нямат ефективната сила да се съпротивляват. И тъй, един такива момчета се събуждат като мъже, обладани от мисълта, че в този живот или контролираш къде ходи, кого поглежда, как вдишва и издишва жената, която си избрал за своя, или просто й отнемаш правото да диша.

А ние? Ами, след като лекомислено отгледаме такива момчета - безсловесни, яростни, ужасени и засрамени от чувствата си, привиждащи навсякъде унижения за крехкото си его, влудени от невъзможността да се доверят, от липсата на умение да уважават, да обичат неинфантилно и да разбират, че са обичани - ние най-кротко и добросъседски ги търпим докрай. Отлично знаем какъв им е проблемът. Ясно ни е, че са заплаха за себе си и околните, включително за децата си. И просто ги оставяме да се самоунищожават, унищожавайки в експлозията на личността си и онези, дръзнали да ги обичат.

С тотално безразличие ги зяпаме, докато искрено страдат от мъчително объркване какво е допустимо в една връзка и какво не, докато се напиват и буйстват, докато крещят и заплашват, докато млатят, докато намушкват, докато застрелват. Докато се опиват от жестокостта си, от миговете на абсолютна власт над безпомощно човешко същество. Докато се опитват да се самоубият, премазани от страх, от мъка и в края на краищата от емоционалните дефицити, с които цял живот са били насърчавани да се гордеят.

И после ги съжаляваме.

После, когато е вече много късно да ги спасим от самите тях. Когато е късно да им помогнем по какъвто и да е начин. Да, на мъжете, чиито живот също е съсипан, след като са убили партньорките си. На мъжете.

Защото жените кучета ги яли.

По този въпрос поне отдавна сме се разбрали.

*Мария Спирова във фейсбук