Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Домът на ужасите в Пловдив - грозно изключение или просто дефицит на човещина

Мизерно заплащане на персонала, лоша база,

дълга листа на чакащи - как да очакваме

истинска грижа за тежко болните възрастни

В България сме царе на тридневните скандали. Точно толкова живее всеки един от тях, който за кратко разклаща обществото, събира възмущения от типа: “Ама как е възможно!”, после тръгват проверки, идват хората от прокуратурата, следват обещания за уволнения на виновните, слушаме и техните нескопосани оправдания и накрая идва хепиендът: не са открити нарушения, най-много някой да загуби началническото си място, докато му намерят ново подходящо. Щото си е местна безценна номенклатура.

Най-вероятно такова ще е и развитието на скандала с дома за болни от деменция в Пловдив. Само трябва търпеливо да се изчака завръщането на неговата шефка от екзотичната ѝ януарска почивка по топлите морета.

За потвърждение на тази прогноза ще припомня какво се случи след грозните разкрития за дома за възрастни хора в село Горско Косово, община Сухиндол, за който в началото на годината омбудсманът Диана Ковачева

буквално ни

попари с

новината,

че за една година там са починали 24 души. В него са настанени 57 човека с диагноза деменция или алцхаймер, за които се грижат 33 души, всички ползват една обща баня. Двайсет дни по-късно официално ни съобщават, че в дома не са открити данни за престъпления (по думите на окръжния прокурор на Велико Търново Христо Христов). И да - проверките на всеки един от 24-те смъртни случая ще продължат.

Както продължават и строгите проверки в дома за хора с деменция в Пловдив, превърнал се в дом на ужасите след оповестения запис със смартфон, от който се вижда, че болните там се подлагат на физическо насилие и грозни обиди. Докато накрая и там нещата ще се приемат като общоприети детайли от античовешкото ни битие.

Та по същина -

дали въпросният

дом на ужасите

в Пловдив е

само грозно

изключение,

или навсякъде в домовете и хосписите за тежко болни възрастни хора такова е нивото. Заради мизерното заплащане на персонала, заради остарялата материална база, заради дългата листа от чакащи за настаняване. Тук отговорът съвсем не е еднозначен. Защото има и други домове - в които грижите са добри, не липсва внимание, лекарско наблюдение, човешко общуване. Само че повечето от тях са частни и съвсем не са по финансовите възможности на мнозина.

Големият проблем на държавата в случая е, че няма ясна концепция какво да се предприеме, работи се на парче - ако паднат пари от някоя европейска програма, тук и там нещо се прави, ремонтират се сгради, откриват се нови центрове за болните с деменция и алцхаймер. Понякога с тъпа комбинация от рода на “две в едно” - да се съберат на едно място болните с психични разстройства и тези с тежка форма на деменция, и да се рапортува, че сме усвоили европейските пари.

Някъде прочетох, че по една от европейските програми до 2020 г. в цяла България трябва да се направят 6 такива дневни центъра за “подкрепа на лица с различни форми на деменция и техните семейства” - във Варна, Казанлък, Кърджали, Кюстендил, Смолян и София. Което, от една страна, е някакъв напредък.

Но от друга -

капка в морето

Защото пак според данни, огласени от омбудсмана, в България има над 100 000 болни от деменция, а местата в социалните домове за тях са 1000. Какво се случва с останалите 99 хиляди нуждаещи се от денонощна грижа - 24 часа седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Тук всички мълчат. Всички, освен близките на тези хора, които се нуждаят от грижа. Защото само който не се е сблъсквал с жестоката картина след диагнозата деменция и алцхаймер, само той не знае колко е трудно да помогнеш на близките си, понякога дори невъзможно, докато се луташ в търсене на информация или подходящо място за настаняване.

Хората, които ще доживеят старините си с такава диагноза, ще стават все повече, твърдят медиците. Според данни на СЗО 25% от световното население ще бъде застигнато от тази участ.

И никой от днешните здрави не знае какво го очаква някога, при някой непознат ляв завой по пътя, отреден му от съдбата. Затова нека не махаме с ръка, когато ни разказват истории като тази в дома на ужасите в Пловдив. Трябва ни национална политика за болните с деменция. Както и човещина в големи дози, защото дефицитът ѝ все по-често ще убива - пред очите ни.