На Вацлавски намести – централния площад в Прага, през лятото на 1973-а имах кратка тиха минута с Ян Палах. Студентът, който в знак на протест срещу съветската окупация и сриването на морала в родината на 16 януари 1969-а се полива с бензин и самозапалва. Някъде около 4 часа след обяд на паважа пред Народния музей. Мигове не толкова с 21-годишния младеж, а с огромната почит и скръб по саможертвата му от хората в Чехословакия.

Весела, лятна, цветна Прага – изискани или по-делнични господа, оперени и кокетни жени в шарени ярки рокли, токчета, прически, дамски чанти... Панове и пани, тоест дами и господа /никакви „другарки и другари“!/, кафета, бирарии, Европа... И до будка за вестници в по-високата част на площада забързана Прага млъква. Забавя ход и навежда глава пред само едно цвете или букетче на тротоара.
Домакинята тихо продумва на нас гостите скитници от България - Дора и Георги:

-Тук се запали Ян Палах! Всеки ден му носим цветя... Той е национален герой!

Градският площад. Весела, тъжна, стара, млада шумотевица от хора, но с общи цели и идеали, която в мислещите общества наричат нация... Същите тези мили чехи и словаци, на които съветските танкове, куртки и ботуши от операция „Дунав“ 1968 прогониха 300 000 роднини в емиграция. И то предимно интелигенция с висока квалификация... Един от тях, великолепният Милош Форман, кино режисьорът, дал ново лице на световната култура. От Новия континент зад Атлантика след това, разбира се...

А живата факла срещу насилието Ян Палах завинаги си остана млад студент столичанин, от кръга „Литерарни листи“, дал тласък на Пражката пролет.

В Пражката клиника за пластична хирургия, в отделението по изгаряния, над последно дишашата плът бди и българската лекарка Д-р Мария Христова Войтова- Беязова. Чак през 1996 г. издава книгата си със спомени за последните дни и часове на Ян Палах „Защо не продумах“ - Proc jsem nemluvila, Arca JIMfa Trebic, 1996 г.

Ян Палах - духът, горящ от жаждата за Свобода на цяла Източна Европа.

Статията е от личния блог на автора