ОТ АНА МИХОВА

Надявам се обсъжданията да помогнат рекламните изхвърляния да попрестанат, казва бившият премиер, сега зам.-председател на Венецианската комисия

- Г-н Димитров, на последната сесия на Венецианската комисия бяхте избран за заместник-председател. Комисията стана известна през последните седмици с препоръките, които дава за разследването срещу главния прокурор, но е малко позната сред хората, които не са юристи.

- Венецианската комисия е създадена през 1990 г. като способ за хармонизиране на конституционноправните подходи на страните-членки на Съвета на Европа. Не унификация на конституционното право, a за избистряне на добрите практики при прилагане на общите за тези страни принципи.

Оттам и официалното име: Комисия за демокрация чрез право. Понастоящем членове са всички страни-членки на Съвета на Европа, Косово, САЩ, Канада, Израел, Алжир, Тунис, Казахстан, Киргизстан, Бразилия, Коста Рика, Мексико, Перу, Чили и Република Корея. Наблюдатели са Аржентина, Ватиканът, Уругвай и Япония.

Всяка страна членка изпраща представител и заместник, които най-често са членове на Конституционния съд (ако в страната има такъв) или видни академични фигури.

Разбира се, страната може по своя преценка да изпрати и човек от друга институция.

Всеки в комисията действа на лично основание, като персонален авторитет, но при все това се счита недопустимо да участва в обсъждания и мнения за страната, която представлява.

Комисията няма платени длъжности, секретариатът се издържа от Съвета на Европа, Италия осигурява четирите сесии в годината, които се провеждат във Венеция, а страните-членки командироват дотам представителите си за заседанията.

По искане на страна или институции, свързани със Съвета на Европа, комисията подготвя мнения, които нямат задължителен характер, но са уважавани поради признатата ѝ експертиза.

Важно е обаче да се разбере, че тя не дава рецепти, а излага съображения, които е добре да се имат предвид при оформянето на суверенни становища.

- Кой предложи вашата кандидатура за заместник-председател и какви са ангажиментите ви като такъв?

- Както казах, длъжностите в комисията и подкомисиите ѝ се изпълняват на доброволни начала. Преди изтичане на мандатите комисията избира “група мъдри”, които до следващото заседание събират кандидатури и мнения и предлагат кандидатите на пленума. След обсъждане и евентуални допълнителни предложения или отводи се провежда изборът.

- Венецианската комисия само препоръки по отношение на законодателството на бившите комунистически държави ли отправя, или и към т.нар. стари демокрации?

- Поводът наистина е падането на Берлинската стена, но тя дава (наистина по-рядко) мнения и на по-старите членове на Съвета на Европа и на Европейския съюз.

- Какво следва, ако препоръките не бъдат изпълнени?

- Както казах, те нямат задължителен характер, но в някои случаи и Съветът на министрите към Съвета на Европа, и Европейската комисия могат да се позоват на тях при взимане на решения.

- Вече четири години сте и конституционен съдия, институция, която също не е позната, най-вече защото е много ограничен кръгът на хората, които може да ви сезират. Ваши колеги са на мнение, че трябва да се разшири обхватът на тези, които може да се обръщат към КС. Какво е вашето мнение?

- Когато поставят този въпрос, питащите най-често имат предвид индивидуалната конституционна жалба. Ентусиазмът по този въпрос обзе немалко страни в Европа. Аз смятам (и съм писал за това още през 2010 г.), че конституционните съдилища са ефикасни тогава, когато запазват ролята си на арбитър между институциите.

Опитът показва, че индивидуалната жалба води до огромно множество (над 90%) откази да се разгледат исканията на граждани, а от това никой не печели. Просто кипи безполезен труд.

Отделно, че това води и до своего рода инфлация на институциите. Има си съд, а конституцията е директно приложима. Все пак българският конституционен законодател е предвидил възможност искане във връзка с права на граждани да достигне до Конституционния чрез Висшия адвокатски съвет или чрез омбудсмана, а те по естеството си са мотивирани да се ангажират с разумните искания на граждани.

Лично аз съм поддръжник на друг вид разширение на достъпа - възможност за съдилищата от всяка степен да сезират Конституционния съд, ако се натъкнат на противоконституционна разпоредба, а не да чакат само Върховният съд да прави това. Нещо такова предвижда италианската конституция.

Това обаче е лично становище. Не твърдя, че сме готови да започнем дебат за промяна на контитуцията по този въпрос.

- Институциите, които имат право да сезират КС, достатъчно активни ли са? Тази година например делата са 14, обикновено не надхвърлят 20 на година?

- Конституционните съдии не работят на надница и не участват в социалистическо съревнование. Самото съществуване на съда трябва да гарантира постоянната възможност да се реагира на нарушения на конституцията.

От друга страна, наличието на дванадесет съдии, определяни от различни институции, гарантира достатъчно многообразен подход и дебат, за да не се превърне той в институция за лесно взимане на решения.

От десетилетия повтарям, че най-лесно се изпълняват решенията, които трудно се взимат.

- Не искате да коментирате законопроекта на правителството за изменение на НПК и ЗСВ за разследването срещу главния прокурор и неговите заместници, но все пак докъде може да се простира промяната?

- Становището на Венецианската комисия посочва, че решаването на конкретния проблем за недосегаемостта на определена институция е комплексен, предполага някои законодателни мерки, както и тълкуване на конституционния текст, което да подпомогне формулирането и приложението на новите текстове, но наред с това и промяна на институционалната култура.

Последното е важно, защото ако прочетете конституционния текст ще видите, че всъщност недосегаемост не е формулирана никъде.

По отношение на другите прокурори главният прокурор “осъществява надзор за законност и методическо ръководство”. Параметрите на тези права са очертани не от конституцията, а от закона.

- Не беше ли редно преди това вносителите да поискат от вас тълкуване?

- Правителството има право да реши, че е намерило правилното тълкувание на конституцията и да предприеме стъпка, както обикновено се случва, когато се извършват някои бързи реформи.

Естествено, овластените институции могат да оспорят това тълкуване пред Конституционния съд и тогава той ще се произнесе, но съвсем не е невъзможно и да потвърди тълкуването, довело до новия закон.

- Бяхте на особено мнение по едно от най-коментираните решения на КС, това за Истанбулската конвенция. В него казвате, че КС не може да гадае дали либералфанатици няма да се втурнат към училищата и правителството въпреки своята власт да не ги възпре. Не съзирате ли опасност, че подобни модни идеологии като т.нар. джендър идеология може да обърка децата?

- Самият факт, че използвам думи като “тесногръди” и “фанатици” за някой “борци” за всевъзможни “права” показва, че не споделям ентусиазма, с който самата идея на либерализма се изкривява и поставя под съмнение.

Мисля, че основната демократична ценност продължава да бъде свободата. Самата демокрация е средство да се гарантира максимална (което не означава пълна) свобода на индивида.

Свободата може да бъде потъпкана от пренебрегване на правата, но и от прекомерна “грижа” за тях. Не бих искал заради залитанията на кабинетни идеолози да се създават оръжия срещу нея.

Според мен обаче в Истанбулската конвенция няма текстове, които противоречат на конституцията и съм обосновал в особеното си мнение, че не тя е територията, на която има да се отстояват принципите на свободата.

- Преди дни Европарламентът призова България да ратифицира Истанбулската конвенция. От друга страна обаче, има решение на КС. Тогава какво следва?

- Че призивът ще остане без последствия.

- Според вас дошло ли е време за свикване на Велико народно събрание, което да извърши по съществени промени в конституцията, например в частта за съдебната власт?

- Вече четвърт век слушам приказки за Велико народно събрание, но никога сериозни. Проблемът с конституцията датира от приемането ѝ, срещу което, наред с многото изговорени глупости, имаше три съображения, които и аз съм поддържал, макар че лично внесох в едно от най-ранните заседания на кръглата маса предложенията за незабавни изменения в тогавашната конституция.

Първите две съображения бяха чисто политически. Това е естествено: когато протича революция, основните съображения са политически, не конституционни. Първото беше, че безкрайните дебати забавят приемането на неотложни закони и дават не само време за опасни икономически операции, но и правят възможно Великото народно събрание да продължи да заседава по “неотложни въпроси”.

Другото беше, че при вече установен конституционен порядък отстраняването на някои недобронамерени комунистически елементи става неимоверно по-трудно.

Да се започва с конституция (както стана само в България), беше анахронична идея, подражание на Френската революция. Тя обаче неслучайно за десет години е произвела пет конституции, при това всяка следваща далеч не по-добра от предишната.

Ние, слава богу, не стигнахме дотам, донейде и поради външната помощ. Така или иначе това са съображения за там и тогава.

Чисто конституционното съображение беше съмнението в полезността на президент, избиран пряко, но без съществени изпълнителни правомощия.

Тогава такова нещо имаше само в Ирландия (а от 1987 г. и във Финландия). Опитът обаче показа, че тази институция се приема и вече десет страни-членки на Европейския съюз, я възприеха.

И в България след поредица тълкувания, включително това от президента през февруари 1997 г., тя функционира според замисъла си.

Частта за съдебната власт претърпя две уместни изменения и ролята на главния прокурор може да се доизбистри по законодателен път.

Освен общи и често екстравагантни предизборни идеи, никой (освен може би тези, които искат президентска република като Русия, Казахстан или например Боливия) не е посочил какво точно в конституцията пречи на реформаторските му пориви и не е показал сериозна конституционно-правна конструкция като алтернатива.

Но тъкмо в това е чарът на магическата фраза “промяна на конституцията” - че те освобождава от необходимостта да обясниш какво точно трябва да се направи, помага да се говори "на едро" и да не се вижда, че дяволът обикновено е в детайлите.

Надявам се настоящите обсъждания да помогнат тези чисто рекламни изхвърляния да попрестанат.