Всъщност пиша предишния пост и си мисля :

“ Този човек на почти 91 години. Сам, втората му жена ( майка ми ) починала преди 11 години.

Децата му от предишния брак пръснати по света почти не му се обаждат. Прекарал 5 от най-хубавите си години в лагерите в Белене и Ловеч. От последния се връща в София бос и пеша. С инжинерно образование, но след лагера не може да си намери работа години наред. Жени се за майка ми и никога не живял извън столицата заминава да живее в едно малко селце. Какъв дух трябва да има. В момента гледа телевизия и си припява Наздравицата от Травиата.

Дето се казва дай Боже всеки му такъв дух.

А моя младеж на 14 и полвина все сърдит и всичко му криво .

Някога в САЩ имах позната от Колумбия. В университета в Лас Вегас където учихме английски , когато учителя я питаше как си? Тя почваше да изброява колко е зле. Децата лоши, внуците не слушат, парите не стигат. Преподавателвт един ден и каза:

“ Тук в тази държава така не може. Оплакваш ли се хората ще почнат да те отбягват”

Сещам се затова сравнявайки вечно позитивния дядо Сашо и сърдития на света Мони.

*Коментарът е от фейсбук