Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

За охлювите в президентството

Наблюдавайки политическия процес, се сещам за литературния герой Кандид – но не на Волтер, а на братя Стругацки в повестта "Охлюв по склона". Този Кандид е научен сътрудник, който след хеликоптерна катастрофа е обречен да живее в омагьосаната Гора с нейните странни селяни, които все повтарят и повтарят все същите безсмислици.

Странна, неразбираема повест. За да я усетиш пълноценно, трябва да си живял в епохата на "развития социализъм". Но според мен днешната младеж скоро ще започне пак да я усеща и разбира, стига преди това съвсем да не забрави да чете.

Сетих се за "Охлюв по склона" по повод срещата при президента Радев, която направи изводите от последните избори. Там се явиха пак старите експерти и споделиха пак старите мисли, които вече 30 години отекват в конферентни зали на прехода.

Ехото пак донася, че има

“ерозия на доверието в изборния процес”,

че тя "отблъсква избирателите", че "от честността и прозрачността на изборите зависи не просто демокрацията, а и легитимността на институциите". Не, това не е дежавю, а развален грамофон.

В "Охлюв по склона" има една сценка, която описва всекидневното събрание в омагьосаното горско село:

"…пръв, както винаги, се измъкна да се изказва старецът. Така и не се разбраха за какво се изказваше, невъзможно беше, но всички седяха чинно, слушаха и шъткаха на мотащите се деца да не се мотат… Старецът надълго се разпростря за това какво е "не е редно" и в какви смисли се среща то, призова към поголовно Надвиване, заплаши с победите на Север и на Юг, руга селото, а покрай него и Колибите, задето навсякъде има нови отряди Посестримки, а нито в селото, нито в Колибите има такива, пък и Спокойствие няма, нито Съединяване и всичко става, защото хората са забравили думата "не е редно" и са си въобразили, че сега всичко е редно…

…Към средата на изказването старейшината също морно задряма, но като чу името си, скочи и ревна заканително:

— Ей, да не се спи! Ще спите вкъщи — рече той. — За това са къщите, да се спи в тях, а на мегдана не се спи, на мегдана се правят събрания. На мегдана не сме позволявали, не позволяваме и не ще позволим никому да спи!"

И така е

всеки ден в омагьосаното горско село.

Както и в президентската заседателна заличка, независимо кой е президент. Например това, че всичко за изборите трябвало да е готово 6 месеца преди те да се случат – в миналото се говореше за 1 година, две и повече, но кой ти помни? За промените в избирателната система пък се говореше да не важат при следващите избори, а чак при по-следващите. Колко пъти се изговори това? Колко пъти ще изобретяваме демокрацията?

Както се пее в песента по текст на Елисавета Багряна: "Говори, говори, говори! - аз притварям очи и те слушам ..."

Говори ми, уважаеми г-н президент, за невалидните бюлетини, за машинното гласуване и дистанционния вот, за купуването на гласовете, за симпатичното мастило, което става невидимо за преброителите. Затова и го наричат симпатично – защото политиците му симпатизират.

Това му е призванието на нашенския политик – да говори, говори, говори, но като дойде до кръстопът – да направи кръгом на 180 градуса и обратно в блатото. Да напомням ли? Точно 3 години се навършиха от момента, в който народът се въодушеви и избра Румен Радев за главен говорител на нацията и правилно, защото алтернативата беше безглаголна.

Но на същите избори народът гласува на един референдум, с който категорично поиска мажоритарен вот в 2 тура. И първата работа на Радев бе да каже, че мажоритарният вот (с който той самият бе избран) не е за България. Народът нещо се е объркал. Както казва Старецът на братя Стругацки -

хората са забравили думата “не е редно”

и са си въобразили, че сега всичко е редно.

Охлюви по баира. Пълзят, пълзят, но никога не допълзяват. Колкото пъти чуя български политик да ми говори за избирателната система, толкова пъти си спомням споменатата по-горе поема на Багряна "Унес." Ето впрочем и следващата й строфа:

"Вляво кървава вечер гори, / вдясно тъмни пожарища пушат./ Де ще стигнем, кога зазори?/Този път накъде лъкатуши?"

В едно помагало за матурата по БЕЛ тези образи се обясняват така:

"Може би тя иска да ни покаже как две души са готови на всичко, за да достигнат до мечтите си. Как двама души, които се обичат и имат свои идеали, са готови да се обединят и да догонят мечтата си. Как може едно желание, една мисъл, една обща цел да са достатъчна причина…"

Ела ме ритни, както казваха в махалата.

Тази поема е писана скоро след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923 година. И това, което гори и пуши, е България. Каква е връзката ли? Ами и превратът, и въстанието са резултат от самозабравилата се партийна олигархия на земеделците.

А тя се самозабравя заради пропорционалната избирателна система, въведена преди Първата световна война.

И тъй като Бог е дал нему да пише листите, Стамболийски е демиург. Той редактира както си иска партийно-листовата система. И все в последния момент. Също въвежда задължителното гласуване. Също отменя референдумите. Ако по онова време имаше машинно гласуване и интернет, веднага щеше да ги въведе. Защо да се мъчи да фалшифицира и манипулира протоколите по секциите, когато може да си сложи сървъра в чифлика и оттам да програмира цялата власт?

Накрая нервите на армията и на ВМРО не издържат и правят преврат, режат му главата и я побиват на кол.

Щом прибира реколтата, народът въстава. Режат му и на него главата.

Комунистите взривяват черквата.

Започват масови арести, разстрели и бой за щяло и нещяло. Изчезва поетът Гео Милев.

После започва дълго и бавно връщане към псевдодемокрацията, но поради пропорционалния вот партиите пак полудяват.

И през 1934 г. група будни граждани и военни пак правят преврат, забраняват и избори, и партии.

Тогавашните “експерти”

вкупом ръкопляскат.

Също като днешните – когато властите хвърлиха референдума от 2016 г. в кошчето, те дадоха банкет. И после вкупом се заеха да оправят съдебната система, семейството и джендъра.

Както пееше незабравимата Паша Христова – говори, говори, говори. Чудесна песен, любов на фона на пожарища. Представете си как

Багряна

гледа

пожарите

през

прозорците

на влака, докато пътува в купето с големия литературен критик Боян Пенев, който й обяснява идеите на социализма, с които ще се оправи България:

"Там ли, дето свободни ще бдим/ и ще бъдем два пламъка слети…"

В този момент и двамата изневеряват на половинките си – тя на своя офицер, а той – на поетесата Дора Габе, както и на другата си любовница, от която има дете.

Интересно как всичко това биха го изобразили днес в жълтата преса?