Около Коледа на 2007 завърших черновата на романа си “18% Сиво”, а публикуването му стана месеци по-късно. Завръзката на историята е следната: след полунощ, самотен млад мъж излиза от бар в чужда за него страна и се оказва в тъмна задна уличка, където двама души са повалили на земята човек и садистично го ритат.

Нашият протагонист се намесва, за да спаси непознатия, но гнева на насилниците се пренасочва към него. Принуден да брани живота си, героят успява да наръга единия злодей със счупена чаша, да отблъсне другия, след което избягва с техния ван и… така прекрачваме в следващия акт на историята.

Въпросите тук са много — дали героят преминава екзистенциални граници, дали се превръща от спасител в убиец, от “добрия самарянин” в неволен “виджиланте”? Дали наистина спасява човешки живот, дали и какво убива? Какво печели и как губи? Всичко това — в романа, който оттогава до сега е допечатван 26 пъти в България, преведен е на английски, френски, полски, хърватски и други езици, печелил е награди, читатели и врагове… Но нали уж това е фикция и никой не загина наистина.

Към романа ще се върна малко по-късно. Преди по-малко от месец научих, че в собствената ми страна, в същата тази 2007-ма, когато съм предавал ръкописа на “18% Сиво” се е случило ужасно непоправимо нещастие, доста близко до това, което съм описал. Станало е необратимото. Младият австралиец Джок Полфрийман базразсъдно се намесва да спаси нечий живот, едва не губи своя и… отнема чуждия. Никой не може да върне живота на загиналото момче и моите най-искрени съболезнования отиват към родителите и близките му. Никой не заслужава съдбата да погребва детето си и нищо от онази зла нощ не може да бъде върнато назад. Освен несправедливостта.

Видео-записите от събитията видях преди десетина дни. Ако те са автентични, всеки може да се ужаси от това как една глутница от 15-ина млади мъже се нахвърля върху един-единствен. Групов побой, бой с камъни(или плочки), насилие отвъд думи… Надявам се никога да не се наложи да гледам още веднъж това.

Да, картината е неясна, записите са лоши, но това ме кара да си представям нещата още по-безпощадно. Няма невинни в онази нощ. Нито групата момчета, нито самотния спасител. Не са невинни и поредицата автомобили, които минаваха един след друг край побоя, не са невинни и минувачите… Безразличието е престъпно. Безразличието е зло. С две думи: усещането след гледането на това видео е усещане за несправедливост, за неистина. Едно мътно гадене в корема, което остава в теб дълго, или завинаги.

Оказва се, че видео-записите от ключови камери, които могат да бъдат използвани в тази нощ били мистериозно изчезнали, свидетели се отказвали от показанията си, други участници въобще не са разпитани и т.н… и т.н…

След един особен процес:

Полфрийман е осъден на 20 години затвор.

Полфрийман е освободен предсрочно след 12 години.

Полфрийман е задържан незаконно в Бусманци. Полфрийман е освободен, но с отнет австралийски паспорт.

Полфрийман е свободен, но в неизвестност.

Нищо не може да бъде върнато от онази нощ, нищо освен вярата, че НЯКАКВА справедливост е все пак възможна. Не съм юрист и слава Богу не претендирам, че съм запознат изцяло с всички материали по делото. Но не ми и трябва, за да видя как абсурдите се трупат един след друг.

Да гледам видеото от злополучната нощ е като да съм свидетел как пред очите ми самата справедливост е повалена на земята и подложена на масов побой, насилвана, замеряна с камъни…

И се питам сега… ние, които използваме социалните мрежи за всяка хрумка, която ще ни донесе 100 лайкчета, за всяка тъпотия, която ни мине през главата, ние, които мрънкаме за щяло и нещяло, и се хвалим, или хейтим, или си снимаме салатите… Ние достатъчно смело ли използваме тази мрежа в по-важните неща?

Скоро Полфрийман ще е на свобода, ще отвори следващата глава в своя живот и със сигурност ще съди България за несправедливостите, през които е минал по време на следствие, процес и затвор. Никой няма да може да го спре. И никой освен нас, обикновените данъкоплатци няма да плати милионите обезщетение.

Полфрийман ще е свободен скоро.

Въпросът ми е: ние свободни ли ще сме?

От фейсбук