Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как Милчо Левиев бяга в САЩ, а кривото садовско хоро му осигури свободата

Дон Елис го изкушава за нов живот, предупреждава го каквото и да стане да не спира да свири и да твори

Не казва на никого и тръгва с 40 франка, 2 години преди това не се решава заради дъщеря си

Арт Пепър разказвал на фенове, че българинът убил няколко души по пътя си към Америка

“Драги Милчо, I was blown away (бях отвян). Знам всички индийски ритми, но такова нещо... Всичките ли български песни са с толкова много ноти?”

Това е отговорът, който преди почти петдесет години джазменът Милчо Левиев получава, след като изпраща криво садовско хоро на плоча, загърната в хартия, на американския джаз тромпетист, барабанист и композитор Дон Елис. Така започва едно изключително приятелство. Така от дума на дума нашият музикант получава предложение, на което не може да откаже - нов живот далеч от лимитите, които задушават артиста у нас. Свободата го зове и Левиев дръзва да побегне към нея в неравноделни тактове.

За дързостта си ученикът на Панчо Владигеров и Андрей Стоянов ще бъде възнаграден с много успех и признание. Повече от 20 години прочутият пианист и композитор твори в САЩ. Сътрудничил си е с най-големите имена в американския джаз и с купища музиканти космополити. Изнасял е концерти из цял свят и е преподавал и водил майсторски класове на таланти от всякакви националности. Списъкът с отличия за труда му е неизчерпаем, като включително има две номинации за “Грами”. С неизчерпаема енергия в последните години твори в уюта на своя дом в Солун, където живееше заедно с жена си - певицата Вики Алмазиду.

Левиев издъхна на 82 години след тежко боледуване, оставяйки ярка диря след себе си чрез своя възхитителен и мелодичен живот, изпълнен със смели импровизации и заслужени аплодисменти.

В повратния момент на историята на този безподобен музикант стои разочарованието.

“Убеден съм, че творецът е във всекиго и във всички сфери на живота има място за творчество. А за да го има, нужно е да съществува поне относителна свобода - пише в своята книга “Живот в 33/16” легендарният джазмен. - Такава тук преди нямаше. През 60-те години все още имах надеждите за демократизация, но след чешките събития ми се скъсаха крилете. Ако човек бе със силно развито чувство за справедливост, трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер.

Заминах! Беше въпрос на съществуване...

Липсата на свобода в тази страна ме беше изнервила до такава степен, до такава степен бях решил да напусна, че бях готов дори да не работя като музикант.”

Левиев винаги е бил непримирим, неотстъпчив, ослушващ се за някаква притихнала справедливост. Всичко обаче с шумни и кресливи тонове сякаш му казва: “Тръгни!”, “Махни се!”

През 1969 г. той напуска Съюза на композиторите заради изборите за ново ръководство. Според него единствената цел е била да се махнат всички свестни и кадърни хора, а на тяхно място да се сложат верните другари от комунистическата партия. Пианистът дори разбира, че е имало инструктаж да се гласува само за хора, посочени от партията.

“Тогава отидох в съюза с едно писмо, в което казвам, че не мога да се съглася с липсата на социалистическа демокрация, че се задължават хората да гласуват по някакви други линии. Филип Кутев искаше да ме спаси: “Чоджум, изяж го това писмо. Ти си го писал пиян.”

Бях категоричен: “Бай Филипе, напълно трезвен го написах.”

Той ме предупреди: “Глупост правиш, ти знаеш ли къде живееш?” “Знам, затова искам малко да помогна.” Остави ме: “Прави каквото щеш, казвам ти - глупост правиш.” И ме изключиха за хулиганство. Протестното писмо, че няма демокрация, не го показаха - как ще покажеш това нещо?!”

След време джазменът получава 100 страници от досието си, в което вижда, че по негов адрес тогава Тодор Живков е казал на Съюза на композиторите: “Вие го изгонихте, той е наш човек!”

Обстоятелствата обаче работят в полза на Милчо и пътят пред него продължава нагоре.

Левиев създава по идея на Радой Ралин групата “Джаз Фокус '65”. Така, когато за последен път пускат състава за турне в Германия, към тях се присъединява австрийският басист Ханс Ретенбахер, който заменя Любчо Мицов. Именно Ханс се познава лично с Дон Елис и насърчава Левиев да му пише, като му дава адреса на американския музикант.

В писмо от 31 август 1970 г. Дон Елис изкушава българския талант.

“Ще съм щастлив, ако дойдеш да свириш с нас! Знай обаче, че бендът не ти осигурява пълен работен ангажимент. Ще се наложи да си потърсиш някаква друга работа, за да си попълваш доходите. Но ти гарантирам, че всичката работа за мен ще изпълняваш ти - каквато и да е тя. (...) Вярвам, че наистина можеш да внесеш свой принос към джаза, да получиш признанието, което заслужаваш, както и да разгърнеш способностите си до пълен предел. (...) Каквото и да стане, не спирай да свириш и да твориш.”

Покана за гастрол към “Джаз фокус '65” е шансът за еднопосочен билет на Левиев, който той успява да осребри въпреки трудностите. Властите му дават паспорт, но не и командировъчно, защото не пускат един от четиримата от групата.

“На Пепи майка му беше в партията, затова внимаваха. Ние тримата - безпартийни. На Тошето не му даваха, защото майка му и баща му били буржоазни. Аз ги поставях в затруднено положение - буржоазно семейство, но пък леля ми Жула беше партизанка.

Баща ми беше търговец - не беше милионер, имаше магазин за автомобилни части в Пловдив, но от друга страна, леля ми Жула дори беше сталинист. Реших да рискувам.”

Взема билет за първа класа, защото няма хора. Сам е в купето. Заключва вратата, но малко преди границата студена пот избива по челото му - милиционерите чукат на вратата. Кръвното му скача до небето. Влизат двама. По-високият - майор, по-ниският - капитан. Майорът иска паспорта и пита за командировъчно. Левиев лъже, че като ръководител на групата отива по-рано, за да осигури нещата, а другите от квартета ще дойдат по-късно. По-младият капитан казва: “Другарю майор, това е Милчо Левиев...” Така милиционерите решават, че човекът е известен и няма да има проблеми. Подпечатват паспорта без командировъчно и го пускат.

“На никого не казах, че ще бягам - нито на баща ми, нито на майка ми, нито на бившата ми съпруга Росица - тя трябва да знае.

Имах 40 франка, които ми зае Митко Косев. Скрил съм четирите банкноти по 10 франка - около 30 долара, в цепнатината между седалките. Бях тръгнал с един кат дрехи и партитури - каквото бях успял да преснимам. Аз бягам на зелено! Минахме границата, но в Югославия още не бях спокоен, защото се притеснявах да не се усетят и да ме върнат - ще ме разменят за една крава - така правеха. Чак в Австрия - два дни сън не спах - започнах да търся парите и не мога да ги намеря. Като в комедиен филм от една телена закачалка направих кука. Така ги извадих тези пари с изплезен език - в Австрия вече, на Запад. Това беше цялата история. Както казваше моят приятел Емил: “Ние не бягаме, ние сменяме местожителството си, без да питаме.”

По-късно Арт Пепър, с когото българинът записва един от най-обичаните джаз албуми - Blues for the Fisherman, през 1980 г., разправял на хората как Левиев се промъкнал под електрически мрежи с нож в устата. За шоуто. Даже доукрасил историята и с това, че по пътя си Милчо бил убил няколко души.

Нашият музикант съумява да направи тази трудна крачка, на която всъщност не се решава две години по-рано. Още тогава неговият приятел Емил, установил се в Германия, го кара да избяга с думите: “Сега му е моментът!”. По онова време Левиев вече не живее със съпругата си Росица, но дъщеря им е едва на три години и половина. Не може заради детето. “Детето ще е по-добре, ако ти отвън правиш нещо за него”, насърчава го неговият приятел. По-късно в първия си албум в Съединените щати Piano Lesson композиторът включва пиесата A Child's Day, която пише за десетия рожден ден на момиченцето си. В текста на обложката разказва: “Исках да има нещо ново за уроците й по пиано. Въпреки драматичната й форма и дори 12-тонната техника (The Teacher и Studying) накрая се получиха джазирани елементи.”

След успешното бягство Левиев се чува със семейството си. Майка му не може да каже нищо, а само повтаря името му по телефона. Баща му взема слушалката, а синът обяснява, че е заминал по-рано и може би съставът няма да идва, но той ще остане още малко. Татко му веднага разбира каква е работата. И се радва.

“Много добре, Милчо!”, ми каза в подкрепа той. На него му е било мечта да отиде в Америка, но ето - синът му отиде най-накрая. Баща ми бил на 14 години, когато дядо ми се оженил за друга жена. Тя се отнасяла лошо с него и той избягал от дома.

Така остана и без завършено средно образование - вътрешно много интелигентен човек. Той веднага усети какво е станало, но нямаше как да го кажа директно, защото службите подслушват телефоните.”

Само година по-късно Левиев вече е на турне с Оркестъра на Дон Елис и свири пиесата Bulgarian Bulge, която американецът пише по кривото садовско хоро.

Отдадеността на джаза свързва в изключително силно приятелство Дон Елис и Милчо Левиев. Дотолкова, че при тежко заболяване, когато американецът смята, че е на смъртно легло, вика при себе си медицинската сестра. Продиктува й имената на шестима души, на които трябва да каже, че страшно много ги е обичал, ако нещо се случи с него. Един от тях е Милчо.

Той посвещава на Елис “Песента на Дон” (Pavane for a True Musical Prince), която през годините изпълнява с групата си Free Flight, аранжира за LA Gospel Choir, и през 2006 г. я включва в албума си Multiple Personalities с музиката на Дон Елис. През 2003 г. Левиев я изпълнява на живо в Солун с Вики Алмазиду, Били Кобъм и Йотис Кьорцоглу от Human Touch и така удря един клавиш на пианото, че от пръста му потича кръв.

“Това е знак от Дон”, сигурен е Милчо.

В началото на 1980 г. Левиев се завръща за кратко в страната и изнася поредица от концерти. През последните години водеше майсторски класове в Нов български университет заедно със своята половинка Вики Алмазиду, родена в България.

Двамата се запознават през 2002-ра и магията просто се случва. Певицата, впечатлена от пианиста, му посвещава песен в първия си албум “Сън”. Две години по-късно Алмазиду прави албума си Quiet love, в който пее композиции, писани от Левиев в периода 1963-2003 г. Първата от тях е We are in love again (1962).

“Нашите срещи на сцената са безконечно импровизиране, в което гласът и пианото са равни”, признавал е виртуозният музикант за перфектната симбиоза със своята любима.