Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Спорният Левчев: От приятелството с Георги Марков до заместник на Людмила Живкова

На 25 септември на 84-годишна възраст в кардиологията на Александровска болница почина Любомир Левчев.

По повод кончината на твореца стотици хора споделиха негови стихотворения в социалната мрежа фейсбук, а много институции изпратиха съболезнователни адреси до семейството му.

Известният български поет и писател, народен деятел на изкуството и културата, е роден на 29 април 1935 г. в Троян. Израснал е във Велико Търново, а по-късно семейството се премества в столицата. Рано остава сирак - баща му Спиридон бил лекар и през 1946 г. умира при операция.

Завършва гимназия и висше образование в София. Общо 58 негови книги

са преведени

в 36 страни.

Автор е на три романа “Убий Българина!”, “Ти си следващият” и “Панихида за мъртвото време”, и на сценарии за филмите “Мълчаливите пътеки” и “Гибелта на Александър Велики”.

Носител е и на множество престижни чужди награди като златен медал за поезия на Френската академия и “Рицар на поезията” (1985), на Голямата награда на института “Александър Пушкин” и Сорбоната (1989).

В същото време едва ли в цялата българска история има по-противоречива личност в областта на изкуството. По време на тоталитаризма, от една страна, Левчев е творец с безспорен талант, а от друга - функционер на комунистическия режим и близък до диктатора, написал огнени слова за дъщерята на Живков Людмила. Благодарение на съчетанието любов към вожда и прекрасни стихове той прави и завидна обществена кариера в периода преди 10 ноември 1989 г.

Още като ученик и студент бъдещият поет е активен и “правилно ориентиран” политически, затова е избран за комсомолски секретар. Завършва “Библиография и библиотекознание” в СУ “Климент Охридски”. У нас

краткото “размразяване”, настъпило след смъртта на Сталин и утвърждаването на Хрушчов като съветски лидер, бързо е забравено след унгарската революция. По това време

Левчев пише в “Народна младеж”

Първата му стихосбирка "Звездите са мои", за която сам твърди, че “го е главозамаяла”, излиза през януари 1957 г. След като е освободен от "Народна младеж", отива за кратко в Радио София.

Успоредно с това в началото на 1958 г. вече е назначен и на длъжност инструктор към ЦК на ДКМС - в отдел “Пропаганда и агитация” на сектора, отговарящ за печата. И това не е случайно - наред с още няколко млади творци, Левчев си е спечелил име и на най-видния представител на т. нар. “априлски поети”.

По принцип наименованието на ранния пролетен месец е заимствано от Априлския пленум на БКП от 1956 г., на който Тодор Живков взема окончателно властта и се представя за носител на нови идеи.

Удобната позиция хем да минаваш за бунтар, хем това да съвпада с целите на хората на деня, осигурява на Левчев не само бързо издигане в партийните редици, а дори лична близост с Първия човек в държавата в онези години.

Така постепенно той става

част от

най-близкото обкръжение

на Живков

и редовно присъства на сбирките на ловната му дружинка. Някъде оттогава датира и приятелството му с Георги Марков. Всъщност по разкази на Левчев именно убитият в Лондон писател го е завел за първи път на лична среща с диктатора - привилегия, на която в онези години се радват малцина.

По-късно отношенията им охладняват. Още докато е в България,

Марков

“сменя” Левчев

със Стефан Цанев. Така казва Левчев в свое интервю. В същото време Георги Марков в “Задочни репортажи за България” описва по-подробно какво го е накарало да се отдръпне.

За въпросната среща с Тодор Живков, която е била в двореца “Бистрица” в Боровец, Джери пише:

“Слизайки надолу, в коридора срещнах Любо Левчев, с когото (както вече разказах в тези репортажи) години наред бяхме близки приятели, но след знаменитото събрание в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, на което той, макар и с наведена глава, подкрепи партийната линия, нашите отношения доста охладняха.”

Става дума за заседанието на казионния съюз, в което 12 негови членове дръзват да се противопоставят на останалите 252-ма срещу изгонването на Александър Солженицин от Съветския съюз и неговото заклеймяване като писател.

Но вечерта на самата ловджийска сбирка в Рила става още по-драматична случка, която Георги Марков описва в “Срещи с Тодор Живков”. По това време у нас отново действа с пълна сила затягане на идеологическата дисциплина, предизвикано от “Пражката пролет” и нейното потушаване от войските на Варшавския договор.

В интимен кръг на вечерята в царската резиденция Тодор Живков разиграва

предварително уговорен театър

Явно по негово нареждане в един момент на масата взема думата Анастас Стоянов, който по това време е председател на Съюза на писателите. За огромно удоволствие на диктатора той започва да критикува отделни писатели, които са “допуснали срамни явления”. Започва с Блага Димитрова, но едно от най-спряганите имена е това на Веселин Андреев.

Отдавна е известно, че бившият политкомисар на бригадата “Чавдар” е недолюбван от Живков и другите партизани, издигнали се в комунистическата йерархия след 9 септември 1944 г. Причината - след като при Сталиновите чистки в СССР е убит и собственият му брат, Андреев започнал да изпитва силни колебания във вярата си в комунизма. А конкретното прегрешение е, че в словото си по случай своята 50-годишнина в Пирдоп бившият партизанин пропуснал

да благодари на партията и лично на Тодор Живков

за издигането си като творец.

“Лицето на нашия домакин потъмня и с неприкрито раздразнение той прекъсна словото на Анастас: “Веселин Андреев трябваше да бъде разстрелян още навремето!”, се описва реакцията на Живков в “Задочни репортажи”.

След това, забравил за миг с кого седи на една маса, Георги Марков се опитва да сложи край на неприятната сцена и дори казва на седящия до него Левчев, че ще напусне разговора и се провиква към Стоянов: “Когато напишеш това, което Веселин е написал, тогава ще имаш правото да си отваряш устата!”

Настъпва неловко мълчание, запълнено от наливане по чашите. След това се изправя Левчев и започва “да спасява” положението:

“С извинителна, почти детска усмивка той започна кротко и плавно да спасява положението. Той каза, че сигурно другарят Живков не е изненадан, че дори на такава вечеря писателските разногласия са неизбежни, после говори за

толерантността

на партията

към нашите грешки и увлечения, за голямото и проникновено разбиране от Живков на нашите проблеми и за сложната обстановка, в която живеем. Изненадващо, Любо прояви забележително чувство за сигурност, което привлече вниманието на Живков върху него. Мисля, че това беше вечерта, когато Тодор Живков го откри, защото от този момент нататък Левчев направи главоломна кариера.”

И още: “Левчев звучеше твърде убедително и аз видях как лицето на Живков се разведри. Първият секретар подхвърли някаква шега и хората около масата се поотпуснаха. Чувствувах, че само моята физиономия беше в контраст с другите и исках незабавно да си отида.”

А вече след оставането си в чужбина писателят пише

открито писмо

до Левчев,

излъчено по радио “Дойче Веле”, в което го укорява, че е избрал партийната пред писателската кариера.

“Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет - обръща се към бившия си приятел Марков. - Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 г., когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше. Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали

пребогатото заплащане

след това те е компенсирало.

И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели – с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсън срещу Хъмфри (бел. ред – президентските избори в САЩ, ноември 1968 г.), аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях.”

В текста има и още няколко задочни обвинения към бившия приятел, между които (по повод статия на Левчев срещу Солженицин) и твърде острата констатация: “Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и

напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш”

и предсказанието, че в крайна сметка “чайката”, в която се вози, ще се превърне в негова катафалка”.

И наистина в годините след това Левчев се издига до неочаквани за човек на неговата възраст висини в партийното и държавното ръководство. Назначен е за главен редактор на “Литературен фронт”, а през 1972 г. става лауреат и на най-високото отличие в НРБ - Димитровска награда.

Явно наистина е впечатлил Живков, защото следват още по-високи назначения. На X конгрес на БКП (1971) е избран за кандидат-член на ЦК, а на Юлския пленум (1982) - за член на ЦК. През 1975 г. поетът вече е зам.-председател на Комитета за култура и изкуство, оглавяван не от кого да е, а от самата Людмила Живкова. Оттук насетне той влиза в най-близкия антураж на Тато и поне привидно никой не може да го измести оттам. Така от първи зам.-министър на културата през 1979 г. той вече е

начело и на

Съюза на писателите,

като запазва този пост до 1988 г. Освен това междувременно става член на Президиума на НС на ОФ, на Световния съвет на мира и на Европейската академия за наука и изкуство. На всички официални церемонии за него има запазено място до дъщерята на бившия Първи.

В онези години шефът на Писателския съюз и зам.-министър на културата Левчев се слави като непоправим бохем. У тях винаги е имало артистични срещи на чашка и славни нощи на музика и спорове. Навремето са се събирали интелектуалци и артисти от цял свят. Чужди писатели като живия класик на американската литература Гор Видал, Джон Чийвър и Уилям Сароян са били негови гости. У тях са идвали често и Уилям Мередит и Ърскин Колдуел, Артур Лундквист, Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски, Петър Увалиев. Сред видните гости в този дом е бил и Владимир Висоцки. Разказват, че бардът дори имал ключ от жилището на Левчеви през 1979 г., когато театър “Таганка” е на турне в България.

Шеметното издигане на Левчев не е помрачено дори и от внезапната кончина на Людмила Живкова през 1981 г.

И на словото от името на творческите съюзи, което чете на траурната церемония, поетът не пести суперлативи за височайшата особа, която е била негова покровителка. "Стоим пред една от най-тежките загуби, не само за българската, а и за световната култура", казва Левчев за смъртта на Людмила, а след това произнася и думите, които приписва за неин девиз:

“Мислете за мен като за огън!”

Впоследствие точно тази фраза, която навремето е била обект на много подигравки, ще стане заглавие и на възпоменателната книга със стихове, посветени на Людмила Живкова, в която поетът е съавтор.

Макар от самото начало да минава за придворен трубадур, явно "щастливата звезда" на Левчев е дразнила и някои други от близкото обкръжение на семейство Живкови.

В своята автобиография писателят Богомил Райнов, който също минава за един от най-приближените до “червената принцеса”, например се изказва доста неласкаво за Левчев.

В подкрепа на отрицателната си оценка Райнов цитира и стенограма от заседание на Политбюро през март 1988 г., “в което Живков е дал воля на недоволството си от глезотиите на своя слуга”. По повод поведението на някои отговорни лица в творческите съюзи Първият репликира:

“Ако се мине през чистилището при художниците, при писателите, те ще ги ометат всичките. Те не си дават сметка за обстановката в страната. И при художниците има здрави сили, и при писателите. Я вземете Левчев -

колко долари само изразходва той,

за да се печатат негови произведения на Запад? Ще го разкатаят, ако знаят, няма да остане нищо от него, трябва да го спасяваме след това. Партията и народът са голяма сила.”

Но истината е, че и Левчев е кален в партийните битки. Още в началото на кариерата му срещу него се изправя не кой да е, а самият главен идеолог на БКП Тодор Павлов. За случката разказва журналистът Пенчо Ковачев във в. "24 часа". Конкретният повод за височайшия гняв е Левчевата “Интелигентска поема”, която излиза на 1 януари 1963 г. в сп. “Септември”. Възрастният комунистически философ направо бил вбесен от произведението и видял в него опасно западно влияние, младият комсомолски поет е “агент на империализма”.

Вследствие на убийствената критика Левчев, който вече е женен и има две невръстни деца, е принуден да отиде да живее задълго в село Баня, Карловско.

В тази връзка интересен спомен разказва в книгата си "Подир изгубеното време" и Павел Писарев. Бившият директор на БНТ описва скандал между Левчев и Петър Танчев в сирийската столица Дамаск през 1972 г. Ситуацията е доста опасна за кариерата на поета, тъй като в онези години, поне номинално, Танчев освен шеф на казионния БЗНС се води и зам.-председател на Министерския съвет. По молба на члена на Политбюро Иван Абаджиев Левчев пише едно шеговито стихче за земеделския лидер. По-късно, на вечерята, за негов ужас,

Тодор Живков лично му нарежда

да прочете подигравателното стихче, което гласяло:

"Прочу се много Пакистан

със шейха

Муджибур Рахман.

Обаче гордият Балкан

откърми шейха Петър Тан -

световният лапнишаран."

Всички избухнали в смях, само Танчев направо побеснял от гняв. Самият Левчев пише, че след това в коридора го настига и го хваща за реверите: "Хей, поетче нищожно! Какво си въобразяваш ти, бе?! Дружески шарж, а?! Ти да не мислиш, че каквото е позволено на другаря Живков, ти е позволено и на теб?! Аз ще те унищожа! Помни ми думата! Което куче ме е залаяло, все е побесняло!"

Все пак закрилата на вездесъщия Живков вероятно е попречила да се прекъсне обещаващата кариера на Левчев.

Тази и други язвителни забележки от страна на високопоставени номенклатурчици все пак говорят, че животът на Левчев не е бил така безметежен, както изглежда отстрани. Разбира се, през цялото време той се радва на придобивките от дружбата си с фамилията. Запазва и имотите си, между които е просторният апартамент в сградата на ЦК срещу Докторската градина в София. Още оттогава започват и слуховете за прословутата сервилност на поета. Разказват, че в това отношение той достигнал истински върхове. Между тях се цитира и фразата: “Другарю Живков, никой, дори Вие, не може да ми забраните да Ви обичам”,

която поетът бил произнесъл при една от редовните срещи на бившия Първи с писателите след забележка, че е прекалил с хвалбите.

Недолюбващият го Богомил Райнов в своите спомени, озаглавени “Людмила - мечти и дела”, също потвърждава автентичността на случката.

В навечерието на промените у нас през 1989 г. Левчев се изправя пред сложна дилема - неговият син Владимир не само не подкрепя възгледите на баща си, а като активист на опозиционното движение “Екогласност” дори издава първия самиздат у нас - списанията “Глас” и “Мост”. Въпреки връзките на баща си, заради тази авантюра младият Левчев е изгонен от издателство "Народна култура".

Идват и други премеждия. Поетът, който от пролетта на 1989 г. вече не е шеф на Съюза на писателите, все още заседава като депутат в Народното събрание.

На 17 ноември в парламента става ген.-полковник Славчо Трънски и подлага на унищожителна критика управлението на Живков. Неизбежно бившият партизанин Трънски стига и до неговата легендарна творческа плодовитост като “писател”: “Погледнете колко са трудовете му, те дори не могат да се преброят. Какво са Достоевски, Балзак или Вазов пред

световноизвестния “писател” Тодор Живков?

Жалко е, че неговият послушник Любомир Левчев не го прие за член на Съюза на писателите. Това е голям пропуск.”

Любомир Левчев не загубва самообладание и веднага прави не по-малко интересно и знаменателно изказване –“заседанието на Народното събрание е много по-важно от личните защити или нападки и искам да кажа, че гласувах на пленумите на ЦК на БКП по съвест, вероятно за разлика от Славчо Трънски, който досега сигурно не е гласувал по съвест. Аз го мислех за национален герой. Днес искам да кажа на другаря Славчо Трънски, че няма да заменя своето мнение с неговото... Заявявам, че не се отказвам от нито един ред от своите книги. Няма такъв ред! Има много такива редове, но редове, от които по политически или други причини да се откажа – нямам.”

В този момент изплашеният от неочаквано възникналия скандал Станко Тодоров, който води събранието на тоталитарния парламент, подсеща Левчев, че му е изтекло времето.

Следват години на забрава, през които обаче той продължава да твори. Постепенно почитта към него предимно от левите кръгове се възстановява, за да се стигне до 2005 г., когато президентът Георги Първанов го удостоява с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина" І I степен.

Но той явно се опитва да се разграничи от левицата. Затова през 2013 г., по време на

протестите

срещу кабинета “Орешарски”,

вероятно изненадващо за някои, поетът се обяви на страната на демонстрантите.

“Със сърцето ми съм на тези протести”, заяви той тогава по ТВ "Европа" и каза, че се срамува от БСП и от левицата в момента, тъй като тя е като партия на плутокрацията.

През януари 2015 г. в предаването “120 минути” по бТВ поетът Любомир Левчев намира сили да отговори задочно на писмото на някогашния си приятел Георги Марков:

“Има основание да ми се сърди, защото се готвехме да пътуваме заедно до Италия, дори учихме езика заедно, но в последния момент аз се отказах. Казах му: “Джери – и аз, и ти сме женени, но аз имам деца, за които да отговарям. Ти си белетрист, като отидем в Италия, ще имаш някаква надежда, че с книгите си можеш да живееш, а аз с моите стихчета как ще живея в Италия?! Той се ядоса много и така и не тръгнахме да пътуваме заедно”, казва писателят.

В предаването той разказва още, че когато Георги Марков се обръща към него с писмото, поетът решава

да му отговори

и на свой ред да му напише писмо. За да го изпрати, иска разрешение “отгоре” (тоест от Тодор Живков): “Писмото имаше политически характер, отидох да поискам разрешение. Разговарях с Тодор Живков. Той ми каза: “Не, те това искат, да започнете дискусия с Георги Марков!”

През последните години от живота си Левчев страдаше от многобройни заболявания, а през тази пролет старините му бяха вгорчени и от брутален обир в дома му, при който изчезнаха картини на жена му, оценени за над 30 000 лева.