Климатичните промени в български контекст

Искам да разкажа една история. През 1985 г. опитах за първи път в живота си плода киви. Почерпи ме майката на един приятел от детинство, която беше началник на един соцпарник. Тя бе получила актинидията (както е ботаническото име на този популярен плод) от своя колежка от оранжерия някъде до Варна. Вероятно това бе първото такова растение, отгледано по тези земи.

Днес, 40 години по-късно, киви има във всеки двор на Южна България. Даже в района на Сандански заместват с киви краставиците в традиционната шопска салата. Заради високите температури на повечето места в България е трудно да отгледаш краставици, докато кивито е все по-обичайно.

Какво по-добро доказателство, че климатични промени има и те се случват по-бързо, отколкото се предполага.

Няма да обсъждам Грета Тунберг. Животът ме е научил, че страдащите от синдрома на Аспергер са много увличащи. Това всъщност е чудесно, защото така всекидневието е по-малко скучно.

Мисълта ми е друга - колкото и да се правим, че нищо не се случва, не е така и климатичните промени са факт. Според мен трябва да говорим за тях, но не в Тунберговата парадигма за спасяване на планетата от антропогенните причини за парниковия ефект, а конкретно за България - малкото парче земя, което населяваме. Да оставим настрана апокалиптичните прогнози за опустиняване на почти цялата ни територия. Но и днес вече климатът на България е друг - по-скоро субтропичен, и ако Родопите не спират въздуха от морето, наречено на бащата на Тезей, всичко на юг от Стара планина щеше да е прекрасно за отглеждане на маслини.

Да, но днес България произвежда предимно пшеница и слънчоглед и това е много рентабилно, но аз не знам дали това ще е така след 5-10 или 100 години. Може би невидимата сила на пазара ще насочи производителите към това, което ще е рентабилно в конкретната обстановка. Но ми се струва, че това, което е сега, няма да е същото и всякакво производство ще е свързано с повече разходи и инфраструктурни инвестиции - водохранилища, тръби и т.н.

Това не е пряка задача на държавата, но обществото трябва да направи така, че частниците да бъдат принудени да направят тези инвестиции. За промените трябва да се мисли и в светлината на общата селскостопанска политика на Европейския съюз.

И затова трябва да се говори какво земеделие ще е възможно в България в близките 50 години. Не искам да заемам позата на жълтопаветен критикар, който ще държи сметка защо държавата или някой друг не се е сетил по-рано. Може би щеше да е по-добре, но за да стане един проблем обект на политика, първото нещо е да се формулира. Затова правя това, което мога - пиша дописка, за да почне да се говори за климата тук и сега.

Защото за климатичните промени говорят хипстъри, които харесват Грета, и реакционери, които не вярват на затоплистките теории, щото не са виждали торнадо.

Сегашните български земеделци, заслепени от парите, които изкарват, не инвестират нищо за изграждане на поливни площи, които вероятно ще са алтернативата за земеделие у нас съвсем скоро. Българските учени не мислят може ли да се изгради такава мащабна поливна система и какви ще са последиците от нея и откъде ще се вземе вода, за да се захранва.

През 80-те нещо такова почва да се прави в крайморска Добруджа, но заради изпомпването в подпочвените хоризонти нахлува солена вода и днес тези ресурси са неизползваеми. За да се вземе правилно решение, трябва по темата просто да се говори. Ако това почне, може би ще стигне до ушите на земеделците и политиците, които трябва да имат концепция за този проблем, който стои зад ъгъла и чака да ни удари по главата.