Вече 30 години след промяната и 75 години след 9 септември 1944 г. има нещо, което може да се забележи в целия разговор за времето на комунистическата диктатура. Когато стане дума за паметта на жертвите, за фалитите на режима, за репресиите, гоненията, за фалшивата индустриализацията, за лагерите, Възродителния процес и т.н., винаги се появява по някой червен трубадур, който излиза с тезата "Нека говорим за неща, които ни обединяват, а не ни разделят" и "Трябва да има помирение".

Синоним на "помирение" и "обединение" в този контекст е една, единствена дума - забрава.

Те нямат нужда от историческата обективност, за която претендират. Имат нужда от мълчание по темата, най-много с две-три подхвърлени изречения в някой учебник по история. Не беше и случайно всичко, което се каза и изписа по време на дебатите, които започнаха, когато стана ясно, че престъпленията на комунизма влизат в учебното съдържание.

Не било обективно, разделяло ни... Паметната плоча на жертвите на репресиите ни била "разделяла". Разговорът за горяните - и той "разделителен". Трябвало да се помирим и да сме били заедно.

Помирение може да има, но то трябва да мине през две думи - покаяние и памет.

Тежко абсурдно е 75 години след една толкова черна дата в българската история и 30 години след промяната все още да има толкова бели петна в историята.

*От фейсбук!