Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Богомил Райнов и Борис Делчев се мразят и след смъртта Богомил Райнов

Писателят е наречен “момче за мръсни поръчки”, той му отвръща с “вампир”

Повече от 30 години трае омразата между писателя Богомил Райнов и литературния критик Борис Делчев и накрая завършва с “Писмо от мъртвец”. Всъщност омразата им може да не е завършила, а да продължава и на оня свят, знам ли...

Писмените доказателства за таза омраза са в книги на двамата. През 1995 г. излиза “Дневник” на Делчев, в който има доста нелицеприятни редове за Райнов. Писателят обаче би изменил на характера си, ако остави ненаказано това поведение на критика.

Той го прави в една от последните си книги - “Писмо от мъртвец”, която излиза през 2009 г., 2 години след смъртта му. Текстът е предаден на издателство “Захарий Стоянов” от вдовицата на писателя Соня. Злобата и сарказмът на Богомил Райнов срещу Борис Делчев са убийствени. А той вече няма как да се защити, починал е през 1987 г.

Още преди 1944 г. Борис Делчев е с леви разбирания и съвсем естествено след 9 септември започва работа в Агитпропа на ЦК. Негово дело е една доста зловеща статия във в. “Работническо дело” от 4 октомври 1944 г. - “Фашизмът в нашата литература”. По същество тя е именик на писатели и критици, които са обявени за врагове,

за ненужни и излишни

на новата власт

Заклеймени са: Йордан Бадев, Владимир Василев, Малчо Николов, проф. Спиридон Казанджиев, Георги Константинов (бащата на Елка Константинова), Ангел Каралийчев, Матвей Вълев, Славчо Красински, Стоян Чилингиров, Михаил Арнаудов, Борис Йоцов, Звезделин Цонев. Както и Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Ненчо Илиев и Фра Дяволо (псевдоним на Райко Алексиев).

За последните Делчев пише: “Тези автори се опитаха да изградят художествени произведения върху фашистка основа (друг е въпросът дали наистина тази литература е художествена)”.

Йоцов е осъден на смърт и екзекутиран. Вълев загива на фронта. Красински и Цанев са пратени в концлагера “Св. Врач”. Арнаудов е осъден на доживотен затвор. Ненчо Илиев и Райко Алексиев са убити. Фани Попова-Мутафова лежи 7 г. в строг тъмничен затвор. Чавдар Мутафов, Павел Спасов и Димитър Талев са изключени от Съюза на писателите, Талев е пратен в лагера “Богданов дол”, където едва не загива в мината.

От 1950 до 1953 г. Борис Делчев е културен аташе в Париж. Сменя го Богомил Райнов. В книгата си “Писмо от мъртвец” той описва как веднъж моли Делчев за полезни съвети и връзки за новата му работа. “Той беше видимо доволен - пише Райнов, - че пращат писател, а не някого от “братовчедите”, дето ще почне да се рови в миналата му дейност. Разказа подробно за бита в легацията, посъветва ме какви справочници да си взема и даже ме инструктира как да се държа и какво да говоря в онази обстановка на тотална подозрителност, където всеки дебнел колегата си и

всеки срещу всеки

пишел доноси”

Богомил Райнов е културен аташе в Париж 7 години. При всяко идване в България се среща с предшественика си и двамата разговарят като добри познати. “При идването на петия или шестия път почти се сблъскахме пред вратата и той ме отмина, сякаш не ме е познал. Седна край една маса при някакви хора. Аз се настаних на съседната и с недоумение го погледнах. Той също ме погледна, но тутакси извърна очи”, пише Богомил Райнов.

В своя “Дневник” Борис Делчев никъде не споменава за причините, довели до разрива му с писателя и колега културен аташе. В “Писмо от мъртвец” Райнов дава своята версия. Години по-късно един дипломат му казал, че в легацията наричали Делчев Безделчев, защото “за три години не свърши за пет пари работа”.

Докато Богомил Райнов развил такава дейност, че в МВнР започнали да го дават за пример. “Абе нали знаеш как е у нас - ако хвалят някого, то е за сметка на друг. А след като са хвалили тебе, да не искаш онзи, другият, да ти ръкопляска”, заключава дипломатът.

Ето част от описанията и квалификациите, които Борис Делчев дава на Богомил Райнов в своя “Дневник”:

17 януари 1962 г.

Започна събранието (на Съюза на писателите, ръководен тогава от Георги Караславов - б.а.). Четоха се писмото на ЦК и “изводите” на нашето ръководство. В тях няма никакви неизвестни факти. “Изводите” - без имена. Очевидно старите “герои”, проводници на култа, пак искат да управляват. (...) Богомил Райнов плаче (буквално - не е метафора) - плаче и клевети. За мен той е просто - нищожество. Стига до най-ниската степен на падение.

20 октомври 1966 г.

В днешния брой на “Литературен фронт” е поместена уводна статия под заглавие “Героят комунист”, която носи всичките стилови белези на Богомил Райнов. Чета я и се питам: кой казва, че догматизмът е обречен? Той е отречен само на думи, а в действителност е желан, добре пласиран и още по-добре платен.

21 ноември 1968 г.

В днешния “Литературен фронт” (48) уводна статия “Сатирата - партийно оръжие”, подписана “Литфронт”, но писана от Богомил Райнов и насочена срещу невинните книги на Р. Ралин, Георги Тихолов и Кунчо Грозев. Дешифрирана, тя има само един смисъл: не ни трябва никаква сатира, трябват ни оди. Знае се защо и как е наредено да се напише тази статия - слугарската роля на Богомил Райнов не е тайна за посветените.

3 октомври 1975 г.

Райнов е обявен от французите за persona non grata - отказва му се френска виза, а нашите велики политици намират за много умно тъкмо на него да дадат думата. (Изложба на Паскин в Париж, при откриването на която Райнов чете доклад за художника - б.а.)

7 ноември 1975 г.

В днешния брой на “Работническо дело” интервю с Бог. Райнов. Атакува милата на душата му масова култура, която контрабандно внася у нас, и ласкае самолюбието на началството, което презира, както презира всички други. Забавно е това, че човекоядци говорят за хуманизъм.

10 януари 1976 г.

Вечерта прочетох очерка на Кр. Куюмджиев за Бог. Райнов, поместен в “Съвременник” (4). “Пред мен - казва авторът за първите си впечатления от Райнов - се изграждаше образът на самотен вълк, навикнал на тъмна гора, ръфан и нападан, с много белези и рани от обществени битки, но от зъбите му да се пазиш.” Привидност, драги Кръстьо, никакъв вълк, а хиена. Действува в тъмнина, из засада , без да носи никакви рискове. Той е бил винаги там, където е материалната сила, далече от всякаква опасност да бъде “ръфан и нападан”. Велика наивност е да се търси в него “човечност” и “душевна мощ”, да се твърди, че “гледа истината в очите”. Той е проводник на чужда воля и страхливец, който настъпва в паника при най-малката опасност. Видях го след порицаването на култа, на който служеше много послушно, да плаче със сълзи на нашето партийно събрание за извършените от него подлости - със сълзи на лицемерие, не на разкаяние, защото след преминаването на опасността, сменил господарите си, продължи със същото усилие своята злокобна кариера. Така че този човек без човечност, чийто литературен талант е инвестиран в нечисти предприятия, се оказва не друго, а квалифицирано момче за мръсни поръчки.

20 години след смъртта си

Борис Делчев попада

в зъбите на

“вълка единак”

Богомил Райнов. А те не само ръфат, но и трошат кости. Писателят е улеснен от обстоятелството, че и Делчев е служил на култа. След завръщането му от Париж до 1956 г. е началник на кабинета на Георги Дамянов, председател на Президиума на Народното събрание.

Райнов, разбира се, не пропуска възможността най-напред да се изгаври с фамилията на противника си. Трите имена на критика са Борис Делчев Кратунков: “Не може да си на работа в апарата на ЦК, а да носиш фамилия, напомняща за това просто нещо - кратунката, и извикваща асоциация с “празна кратуна”. В резултат на което интересното, но скрабозно име бе заменено с безличното “Стойчев”.

Заради коректността ето и част от описанията и квалификациите, които пък Богомил Райнов дава на Борис Делчев:

“При едно обсъждане на поезията младият тогава Георги Джагаров си бе позволил да забележи: “Единственото, което Делчев донесе от Париж, е едно френско таке.”

“Делчев бързо се прочу в средите ни като най-неутолимия консуматор на злословия и най-внимателния слушател.

“Какво ново?”, това беше вечният въпрос, с който подтичваше от човек на човек, давайки вид, че живее с проблемите на деня, докато

всъщност се хранеше

с нечисти отпадъци “Неизлечим в своята маниакалност, Делчев още с това заглавие (“Познавах тези хора” - б.а) издава, без да ще, суетния стремеж да се покаже велик. И понеже сам той няма с какво да блесне, използва величието на приятелите си. Само че те съвсем не са му приятели...”

“Делчев е родоначалник на дневника като форма на донос пред Историята или - ако щете, на доноса като литературен жанр. Той носи порива на доносничеството в кръвта си.”

“Самоотвержен и смел ли? Делчев трепери като пиле от всичко - пише Геров (Александър Геров - б.а.) за приятеля си в своя дневник.

На 200 страници в “Писмо от мъртвец” Райнов отрича всичко написано срещу него от Делчев. В същото време прави на пух и прах книгите му, приноса му като литературен критик и дори френския му език. Нарича го партиен сърдитко, самозван ментор, лъжец, графоман, цербер, късоглед доктринер, апалогет на казионния партиен оптимизъм и т.н.

На финала на книгата си Богомил Райнов пише: “Би могло като възражение да ми се припомни древното правило: “За мъртвия - или добро, или нищо. Да, за мъртвия. Но не за вампира. Един човек, който дори подир смъртта си така настойчиво и нахално се меси в живота на живите, няма право да се ползва от привилегията на покойник. Избрал си сам надгробната роля на вампир, той неизбежно ще понесе нейните последствия...”