По повод падането на визите преди 18 години. Защото който не е чакал пред посолствата за визи, няма идея какво е усещането.

За пръв път отидох в западна държава през 1998, в Италия. Преди това бях ходила само в държавите от т. нар. социалистически лагер с родителите ми, с по 200 валутни лева, или както там се казваше сумата, която имахме право да носим със себе си за цялото пътуване през Румъния, Унгария, Чехословакия и ГДР.

И сега Италия. Бях гледала снимки, филми. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата. Още от самото начало на пътуването - със същия полет пътуваше Микеле Плачидо, по-известен като комисар Корадо Катани от "Ла Пиовра" - сериалът, от който през соца понаучихме италиански :D. Беше снимал нещо в България.

А после Рим, Милано, Пиза... Вървях из улиците и се въртях като обран евреин, не можех да повярвам, че съм там. Израснала съм с мисълта, че ние, българите, нямаме право да видим тоя свят - в последните години на соца вече можеше да се говори сравнително безопасно за тия неща, вече ги нямаше и концлагерите (даже и не знаехме, че ги е имало).

После режимът падна, но мизерията не си отиде, докато все още управляваше тя - Партията. Тоест, дори случайно да можеш да си позволиш финансово (едно такова пътуване беше около десетина средни заплати) да отидеш в света на свободата и лукса, трябваше да висиш като прошляк и да се надяваш да ти дадат виза.

Просто искам да кажа едно не дотам дружелюбно "майната ви" на всички, които мрънкат колко бил тежък животът днес, как народът тъне в бедност, и изобщо как България загива!!!, докато обикалят из ненавиждания от тях Европейски съюз с българската си (европейска) лична карта в джоба и една месечна заплата.

От фейсбук