Порази ме едно наблюдение: Ако решиш да оставиш памет, в един камък например, тогава един вдлъбнат надпис има много по-голям шанс да оцелее, отколкото един изпъкнал релеф или статуя с лице. Защото всяка изпъкналост може толкова по-лесно да бъде строшена с чук. Дали това не е подсещане за човешкото поведение изобщо и за ролята на мъж и жена, на “водещите” и на “водените” в историята на човечеството? Както всеки ярък индивид, който надвишава средната плоскост, има шанс да промени света, но цената която трябва да плати е право пропорционална на риска да бъда превърнат в прах от прилежните чукове на обикновеността. И тогава всичко да се изравни в името на усредняване на риска и на победата на неизпъкващото? Все пак вдлъбнатото е онова, което се оказва трайно...

*От фейсбук