Навремето имаше един виц - хипопотам си стои в блатото и прави мехурчета. Идва друг и му предлага да се преместят в съседното. Отговорът е категорично “не”. Нямало да се разхожда и да прави глупости.

Та положението със съвместната кандидатура на четири балкански държави за европейско и световно по футбол става малко като в него.

Защо са на България нови стадиони. Пък и цели четири. Нямало запалянковци, нямало интерес. И то мнение от доста уважавани от мен колеги като Георги Попвасилев например.

Да, по-лесно е да си останем в блатото. Да нямаме едно игрище, на което да може да се играе дори в евротурнирите. С изключение на Разград, където по-голям от 10-хиляден не е необходим по принцип.

Тезата малко заприличва на твърдението, че асфалтът не се яде. Но след това се оказа, че там, където има асфалт се яде. А където няма - няма какво да се папа.

Това го чувахме с години. Не ни трябвало “Струма”, за какво ни е “Хемус”. И без това влаковете закъсняват, по-добре е да няма линии въобще.

Патриотичният хейт винаги е бил на мода. Особено в българската политическа и журналистическа действителност.

От 10 години се задават въпроси на всеки министър кога ще имаме поне един нормален стадион, защото на “Васил Левски” най-малкият му проблем е блокираното движение. Хора, и на него няма истински нормални условия, както на един среден европейски.

И Борислав Михайлов е прав, че сме най-зле от всички. Но не на полуострова, а в Европа. Всички са с по-добри стадиони.

Във Варна и без това се строи, същото се отнася и за Пловдив. Остава Бургас, където успешно съсипаха най-добрия стадион у нас - “Лазур”, и дори собствения си “Черноморец”, който бе един от най-модерните през социализма.

В нормалните страни, към които се стремим се мечтае. И правят кандидатура след кандидатура. Това е държавническото мислене. Да видиш след мандата си. Дали като министър, президент на БФС или пък клубен шеф. Оставяш наследство на следващите.

Защото спортът може да повлече със себе си всичко. И шосета, и влакове, и индустрия.

Това е социален феномен, който няма равен на себе си. Наскоро точно по Би Ти Ви завъртяха един филм за Нелсон Мандела. И как една нация проборва расизма с помощта на един финал по ръгби. Сигурно сте го гледали. Точно спортът накара бели и черни да празнуват заедно след десетилетия апартейд. Едно от най-сериозните престъпления в историята на човечеството.

Защо всички забравихме как не спахме преди четвърт век или пък по време на мачовете на волейболистите. Как чакахме новини от Албена Денкова и Максим Стависки, от Григор Димитров, от Димитър Бербатов. Без значение на политически възгледи, социален статус и прочее.

Това е спортът, заради който трябва да има кандидатура. За да помечтаем още малко, че можем. И да се почувстваме българи.

Останалото си е прост хейт или по-точно черен пиар. Което намирисва за някакви други зависимости. От кръгове, правоъгълници и триъгълници.

Навремето един колега, Николай Кръстев, ми каза в прав текст - добре, с това, което знаем, ще съсипем и футбола, и спорта. А ние след това какво ще работим?

И точно заради това не трябва да си останем хипопотами и да не ходим до съседното блато, за да не си спукаме мехурчетата.

Напротив, една кандидатура може да ни извади от спокойствието и да ни накара да тръгнем нагоре.

И стъпка по стъпка да ги стигнем онези, към които се стремим.

Накрая един въпрос за специалисти - коя е държавата, която има най-много кандидатури заедно с Германия и Аржетина? И то без нито един успех. Да не се мъчите - Мароко, с 6. И те са по-напред от нас.