Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Тайните адреси на Левски в Софийско

Има българин, обичан от всички. Личност – огнена драска в сърцата, вяра и упование в бъдното, доблест, храброст, чест. Обичан, тачен и слушан още от прадедите ни, млад мъж, когото наричали “Бае Василе”, вече 150 години той е национален герой, символ, икона, верую... Стъпвал съм в стъпките му на доста места из България – Карлово, Сопот, Ловеч, Троянския манастир, Пловдив, Варна, Русе... Ходил съм и оттатък Дунава по хъшовските му дири в Гюргево и Букурещ.

В Белград съм бил в Кале мегдан – крепостта, където е направил Лъвския скок в Легията на Раковски, за да заслужи името си. От доста години търся реалния и неуловим Васил Левски и в София. Ще идем на 5-6 места в сърцето на столицата и околовръст, които зная, да помните и вие. С едно наум, че освен дързък и безумно смел революционер, Васил Левски е бил прекрасен църковен певец...

Има и

народна песен

за Васил Левски

Записана е в софийското село Негован от местната жителка Бона Василова (на 79 г.) през 1944 г. Фолклористи от БАН датират запяването й в първите години на Нова свободна България. Творбата е уникат, говори простичко, на твърд шопски диалект за сбогуването на Васил Левски с майка му. През думите обаче струи мощна балада с митологични случки, които я превръщат в кратък епос за геройствата на Неуловимия в Османската империя... Младият комита е получил “абер” (известие) - “да идем, мале, да идем, земята да разлюлеем, бугарско царство да стане!”... Майка му не вярва, че ще успее, и казва на Васил, като се върне, да докара “църна робиня със робче/ и биволица с биволче”, притча за безконечна несвобода и мрак, който ражда нов мрак... В следващите строфи Апостола на свободата, чрез певицата от с. Негован, пише своя епитаф за вековете в горещо пророчество:

“Мамо ле стара, мамо ле,/ я като, мале, отидем,/ я живо нема да дойдем – младо че да ме уловат, та младо че ме обесат/ у тая пуста София/ на чернелките бесилки.

Да слушаш, мале, да слушаш/ гарвано кога заграче/ на наште порти големи,/ тогай че мене да фанат и че обесат. - Па ойде Васил айдуче,/ седем години пооди,/ та си дружина поводи/ по тая гора зелена.”

Зимата

на 1873 г.

зловещият гарван долита от бесилото и грачи на портите на баба Гина Кунчева... Така е било, така е и в песента... (ВАСИЛ ЛЕВСКИ – Език и литература, г. 23, 1968, кн.2, с.Негован, Софийско. Записал Ст. Стойков през 1944 г. от Бона Василова, 79 г.)

Има и една каменна църквица в Голяма София на 5 км северно от центъра. Стъпила е в речното корито на река Суходолска току зад кв.Орландовци и околовръстната ж.п. линия на столицата. Местните шопи от село Биримирци (недалеч от Негован) я иззидали през 1846 г. и осветили в името на "Св.Теодор Стратилат".

За Архангеловден на 1871 г. в с. Биримирци (днес кв. Бенковски) на гости на местния свещеник Тодор Митров от Драгалевския манастир пристигат игуменът отец Генадий Скитник и църковният псалт йеродякон Игнатий. Вървят по домовете на миряните из Шопско, правят водосвети за здраве, русият “хрисим” красавец пее като ангел... Дори един местен турчин му дарява няколко гроша, да го поощри... Неведоми са пътищата Божии! Това е

самият

Дякон Левски,

Неуловимия, страшилището на Османската империя. С другите комити в расо - о. Генадий Драгалевски и о. Тодор Митров, създават Революционен комитет на Привременното правителство на България в с. Биримирци, Софийско... За бунт против султана!

Храмът “Св.Теодор Стратилат” притихнал и безлюден, с голям църковен двор, и днес си е там, в с.Биримирци. Не е разрушаван или опожаряван от башибозука след обира на Арабаконак и процеса срещу Левски и Димитър Общи през 1872 г., защото е невъзможно... На входа на по-новия притвор мраморна плоча с лика на Апостола на свободата говори, че през ноември 1871 г. тук той е пял на клира (пред олтара). Сред дебелите по метър каменни стени на църквицата е ехтял рядко звънливият, лирически баритон на “баш комитата” от Карлово. За миг да си представим, че сред миряните в храма са били и родителите на народната певица от съседното село Негован...

Мощната

вяра в доброто

на българина, излята от Левски в любимите му псалми “Херувикото” или “Достойно есть”, не само останали в душата на храма, но и след гибелта му литнали над Софийското поле в песенен епос за героя.

Зад абсидата в двора е погребан “баш комитата” на с. Биримирци, съратникът на Левски отец Тодор Митров. На съседна уличка е и единствената къща-музей на Апостола на свободата в София. Ниската къщурка на Веле Митров, където на 8 ноември 1871 г. съзаклятниците основават Биримирския таен революционен комитет. Като съвсем млад вестникар през 1980-те съм стоял сред множество на поклонение пред големите дървени порти, а английската писателка Мерсия Макдермот е говорила патетично за делото за великия републиканец Васил Иванов Кунчев. Днес това сакрално за българската свобода място се отваря само по предварителна заявка в местното читалище “Г.Бенковски”. Там се пази ключът, а в сайта няма и думичка, че тук е шетал Неуловимия.

След около седмица

организационна работа

(2-8 ноември 1871 г.) йеродякон Игнатий и отец Тодор Митров заминават на запад, към родния на свещеника град Пирот (днес в Сърбия). Да събират нов таен комитет на Привременното правителство на България. Записано е грижливо в житие-битието на о. Тодор Биримирски. Богата, славна биография, но забравена и тя от българите... Ерудиран лидер, о. Тодор Митров (1832-1918) организира обществеността за тържественото посрещане на руските войски в София през януари 1878 г. Духовникът от с. Биримирци е председател на настоятелството на първия БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ, който отваря врати на мястото на днешното 7-о училище на ул. “Цар Иван Шишман” в София.

Главен касиер по събирането на средствата и даренията за изграждането на храм-паметника “Св. Александър Невски”... Сродна душа, ум и сърце, Васил Левски избира отец Т. Биримирски за последното си причастие под бесилото... Но по спомени на други съзаклятници от Софийския комитет и “Записките” на Захарий Стоянов съдбата посочва друг изповедник – отец Христо Павлов изпраща в последния им път двама велики българи – Дякон Левски (1873) и Георги Бенковски – Хвъркатия (1876).

Има и

една странноприемница

във възрожденска София, от която не е останало ни камък, ни керемида, ни помен за Апостола на свободата. Ханът на хаджи Боне Петров на Солни пазар, днес пл. “Позитано”. Неуловимия пристигал като въглищар в хана на Хаджи Боне насами центъра, събирал тайния революционен комитет в стаичка на тавана...

Поборниците в София, за разлика от хъшовете на Вазов, били хора имотни, улегнали – първенци, чорбаджии, занаятчии от еснафа с челяд, учители, свещеници... За съзаклятието години след това разказва довереният помощник в хана Дамян Богоев пред Бончо х. Бонев, внук на Хаджи Боне Петров (сп.“Сердика”, 1941 г.). Според мемоарите на Хаджи Боне още към края на 1870 г. в София имало създаден местен революционен комитет, който е бил нещо като централен за околните села и паланки. Две години преди смъртта си Левски заедно с Димитър Общи е развил трескава организационна дейност в Софийско.

Начело на тоя комитет е стоял Хаджи Боне Петров, родом от с. Хрельово, Самоковско, чийто баща се поселил в с. Герман, Софийско. Бил доста заможен, грамотен, виден човек, певец в черквата “Св. Никола”, черковен настоятел, а по-късно и училищен настоятел и член на епархийския духовен съвет. Освен имоти в с. Герман Хаджи Боне държал хан на Цариградското шосе, наречен Германския хан, срещу главния вход на царското имение “Врана”. Предишният чифлик “Чардаклия” също бил собственост на Хаджи Боне Петров. В тоя някогашен хан се спирал Левски, имал срещи с по-будни селяни от близките села: Герман, Горубляне, Казичене, Горни и Долни Лозен.

В София на Солни пазар, на днешния площад “Позитано”, Хаджи Боне имал своя кръчма в зданието на налбантина Хаджи Бекир, добър приятел на българите. Било хан с малък двор на две улици - към ул. “Клементина” (бул. “Ал.Стамболийски”), а другата - тясна и крива, почти безлюдна, наречена “Бокли сокак”. Над кръчмата в хана имало две стаи, едната обитаема - със стълба за изкачване отвън, а другата - таванска, с едно много малко прозорче към тясната уличка. В тая необитаема стаичка се изкачвали по една подвижна стълба, която слагали при тезгяха и влизали под покрива през една дупка на тавана на кръчмата, която покривали с капак. В тая необитаема стаичка ставали съвещанията на местния революционен комитет, в нея се е срещал и Левски с местните революционни дейци и с тия от околните села и паланки.

В хана на Солни пазар Дамян Богоев виждал на няколко пъти Дякона. Левски бил човек със среден ръст, набит, широкоплещест, “възчерен - упрашен от кюмюра”, и обикновено брадясал. В хана на Хаджи Боне дохождал обикновено в пазарен ден вторник, предрешен като селянин кюмюрджия. Облечен в дрехи на “планинец”, с кожена шопска капа и тояга в ръка - горе чаталеста, за да подпира чувалите, когато ще товари конете... В

голям

укрепен град

с много войска като София тогава, център на берлейбейство, с едва 1/3 население българи, Дякон Левски крои планове за бунт под самия нос на властта. С остър ум, безумна храброст и интелект. Да добавим, и с тънко чуство за хумор... Пословична е случката в конака, когато, предрешен, алафранга участва в тържества, “поканен” лично от пашата.

Не е легенда,

предавана от уста на уста, а истинска случка, оставена на хартия от негов другар съзаклятник. В дневника на Хаджи Боне Петров – водача на заверата срещу султана в Софийския вилает, бъдещ каторжник, най-доверения човек на човека лъв в града под Витоша... “На 20 юлия 1872 г.: “Подире, нещо около един месец, пак се завърна Левски в града ни, когато тогавашният софийски мютесариф Есат паша правеше сватба (обрезание на двама негови синове) и беше поканил по-първите граждани и учителите, между които бях поканен и аз сос двама още нашенци (членове от нашия комитет: Тодор Пешов и Димитър Хаджи Манов)... В това време, като се намираше и Левски при назе, казахме му:

- А бе, бае Левски, хайде да отидеме сос тебе на пашовата сватба. Турците в конака сега всички са заняти с пиршеството около сватбата, няма да те познаят, ще минеш като за учител в града ни...”

И баш комитата, когото турците търсят под дърво и камък, за чиято глава дават награда крина злато (15 кг), пирува заедно със софийския паша насред града с “хубава ракийка с разни мезета” и “машала със запалени огньове”. В сърцето на София, в градината на бъдещия княжески дворец!

Има още един възрожденски хан в центъра на София, където е отсядал Васил Левски “под вънкашност чужда и под име ново”.

Къде още се е крил Васил Левски - четете в хартиеното издание.