Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Почетете поезия, преди да я пропишете, Кристин Димитрова

Винаги съм мислил, че Кристин Димитрова е интелигентен човек. Говори авторитетно, също така пише интелигентно за литературни процеси, за явления в литературата, сруктурални анализи прави на литературни текстове… Въобще – литератор е отгоре до долу. На пръв поглед. Но пък от друга страна подобна съвършеност ме кара да си припомни думите на покойната ми и неграмотна баба Роса: „На гледане – убаво, ама на зобане – не…"

Да, на вид Кристин Димитрова е литератор – дори е хабилитирана. Но отвътре се оказва, че кънти. Съжалявам, че трябва да го кажа, но, ако наистина си толкова добър литератор, ако наистина разбираш от литература толкова, как можеш да си позволиш да публикуваш подобни текстове, които, на всичкото отгоре, се представят за поезия. От тука идва и желанието да не бъдат допускани до учебни заведения децата ни. Защото интуитивно родителите разбират, че има не смяна, а подмяна на ценностна система.

Всъщност объркването на тези деца, съсипването на образователната ни система започва именно оттук. Защото, изучавайки Ботев, Яворов, Дебелянов, те изведнъж трябва да попаднат и на подобни стихове като на Кристин Димитрова, на Марин Бодаков, на Георги Господинов, на йордан ефтимов, на Пламен Дойнов, на Калин Терзийски…Това е равнозначно на сомелиер, на когото му дават да дегустира кръстено с вода вино, след като през цялата си тридесетгодишна практика е дегустирал само качествени вина.

Съжалявам, че трябва да кажа подобно нещо за, иначе приятната и на пръв поглед интелигентна преподавателка в Алма Матер. През същото това време наистина стойностни автори стоят извън полезрението на литературните „светила“ в момента, обречени на забрава и презрение… Да споменавам ли Румен Денев, Неделчо Ганев, Крум Филипов, Валери Станков (с последния не си говорим вече двадесетина години, но той е поет отгоре до долу точно толкова, колкото не е поетеса Кристин Димитрова), Добромир Тонев, Тодор Чонов, Ангел Малинов, Георги Белев, Любомир Николов, Любомир Русанов, Цанко Лалев… Забравиха се автори като Славчо Красински, Усин Керим, Пеньо Пенев…

И си задавам въпроса трябва ли хора, които нямат критерий за собствената си езикова безпомощност да дават естетически насоки на децата ни. Ние имаме такива епизодични случаи в нашата литература, но те не са натрапвали поетичната си безпомощност така, както го правят такива като Кристин Ди-митрова, Георги Господинов, Калин Терзийски…

Един от най-големите ни преводачи – и най-добрия преводач на „прокъл-натите поети“ Георги Михайлов е слаб, буквално бездарен поет. Но какъв преводач само, какъв преводач. Който осъзнава поетичната си безпомощност и не ни натрапва собствените стихове по никакъв начин. Но, за да не съм голословен, ще се опитам да анализирам едно „стихотворение“ от Кристин Димитрова.

Няма да се спирам на някои от външните белези на поезията като ритъм, рима, стихотворна стъпка – ямб, хорей, дактил, амфибрахий - не е задължително да определят ритъма на едно стихотворение. Но е задължително един поет да мине през тях. Салвадор Дали казва в една от заповедите си към младите художници: „Научи се да рисуваш като старите майстори, а после можеш да правиш каквото щеш.“

И в поезията е така. Не научиш ли ритмичните стъпки, различните видове рими – мъжки, женски, дактилни – ти просто не докосвай една от най-ритмичните поетични структури – тази на свободния стих. Свободният стих е съвършен ритъм, а не освобождаване на „стихотворението“ от такъв. Да не говорим за характерния за българската поезия „бял“ стих, който няма нищо общо със свободния стих. Споровете „за“ и „против“ свободния стих отдавна са отминали – още в края на петдесетте години и началото на шестдесетте години на миналия век. Ние, „заченатите през април“ – роден съм декември петдесет и шеста година и, ако се върнат девет месеца назад може да се установи, че съм заченат по време на „Априлския пленум“ на ЦК на БКП хванахме само ехото на тези препирни. Така че няма да се занимавам с ритъма на текстовете, които Кристин Димитрова представя за поезия – там той липсва. Може да се каже, че тя не пише „свободен стих“, а освободен.

Нещо като свободен стих, за който е дошъл трети март и някакъв Санстефански договор го освобождава от всякакъв ритъм. Неумела шега, но за това пък уместна. Аз ще се спра върху текст, където тя, имитирайки виталност, се опитва да представи един прозаичен текст като поезия. При това, поради незнание на езика, се хвърля в дълбините му, а най-дълбокото на езика е метафората. Но не самоцелността е метафора. Метафората не е само приписване белезите на едно тяло на друго, не е само „мост“ – метафората е органична и неразривна част от текста. И всякаква самоцелност й личи.

„Уважаеми пътници – звучи

беззвучният глас на пилота с

прибрани криле – предстои ни излитане.

Моля, отпуснете коланите.”

Някой би ли ми обяснил какво значи това хем да имаш глас, хем този глас да няма звук, ама, въпреки всичко, да звучи. Опитвах се да асимилирам тази дълбоко законспирирана „ми-съл“ в текста (не мога да се осмеля да напиша „стихотворението“)… Такава дълбока конспиративност на езика дори Езоп не би си позволил.

Да речем, че е остатък от времето, когато авторката се е формирала като дисидент и е трябвало да скрие буззвучните си помисли за властта от човека, на чието рамо е склонила глава. Сигурно така ще да е. (Ако бях злобен колкото пишещите от нейното поколение бих казал, че такава конпиративна метафоричност може да се роди само в главата на човек, който осъзнава, че на съседната възглавница някой му подслушва мислите, за да „го каже“ в милицията на другия ден)… Но не съм толкова злобен – аз съм по-злобен. Защото за сметка на такива литературни сурогати се забравят автори като Константин Павлов, който до съвършенство познава и класическия стих, автори като Иван Радоев – дори ще цитирам нещо от него накрая. Но да продължим с „поезията“…

Оказва се, че пилотът е с „прибрани крила“, пък предстои излитане. За момент си помислих, че е метафора. Само че защо пилотът е с крила, и какви са тези крила, които само когато са прибрани имат подемната сила да издигнат нещото. Не е заяждане на дребно. Иде реч за онтология, за същност на нещата. Метафората не е нахвърляне на случайни думи в пространството, а после събрани като трохи в лопатката за смет и изхвърлени на врабците. И кого ще лъже „лирическият герой“, че му предстояло излитане, след като пилотът няма ни самолет, ни вертолет, а напротив – внезапно на него са му изникнали крила и той ще ни отлети всички оттука. Направо ще ни отлети…

Метафората, и най-сложната метафора, не бяга от законите на природата. Тя ги променя. Но ги променя по своята логика, все пак. И единственото смислено нещо в тези четири реда е: „Моля, отпуснете коланите“. Въпреки че изниква въпросът какво ще прави с останалите лирически герои авторката – ще ги помпи ли, или ще се прави на стюардеса и ще ги храни, хвърчейки с тях. Не ми се иска да продължавам… Спомням си обаче малък откъс от поемата „Феникс“ на Иван Радоев. Толкова пожелателно към авторите на подобни текстове:

„Значи искаш да те въведа в рая/ да те възвися според прог-рамата./ Първо, да те възвисявам аз не желая,/ второ – е..л съм ти мамата./ Той ни псува, Велики Везире/, какво значи това? Все едно./ Ами ти от псувня не разбираш,/ от поезия ли ще разбереш, бе, л..но…

Въпреки че можех да завърша и с Константин Павлов и стихотворението „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“ :

Акулите изскочиха навън.

По-кротката разтвори челюстта си

и ме глътна.

А другата изяде гардероба,

където беше скрит един доносчик.

Само че аз няма да го направя…Ами, това е…

*От фейсбук