Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Теодора Духовникова пред "24 часа": Отказах се от пътуване до Лос Анджелис, за да снимам в "Откраднат живот"

Родена е в София

Още като дете участва в тв филми за БНТ през 80-те

Завършва класическата гимназия и актьорство в НАТФИЗ

Играе в Народния театър

През 2012 г. печели “Аскеер” за поддържаща женска роля в “Ръкомахане в Спокан”

През 2017 г. е отличена със “Златна роза” за най-добра женска роля като Ана във “Вездесъщият”

Снимала се е в сериалите “Под прикритие”, “Дървото на живота”, “Откраднат живот” и “Дяволското гърло”

Омъжена е, има две дъщери

ай-напред честита награда “Жена на годината” за 2018 г. в категория “Актриси”...

- Благодаря!

- ... за ролите ви във “Вездесъщият” и “Дъвка за балончета”. На кого ще благодарите най-много за наградата, г-жо Духовникова?

- Наградата не е само за роли в киното и телевизията, а и в театъра. Тази година беше много хубава за мен, играх в силни постановки и заснех интересни филми, така че най-напред благодаря на всички зрители, които са гласували за мен и които са ме харесали във всичките или в някоя от тези роли.

Благодаря и на режисьорите - най-важните хора в живота на един актьор, защото режисьорът е човекът, който ти възлага доверие, и на мен ми е много важно да го оправдая. В моя случай това са Станислав Тодоров-Роги, за “Дъвка за балончета”, Илиян Джевелеков - за “Вездесъщият”, и в театъра на Иван Панталеев за “Neoдачници”, на Бина Харалампиева за “Лисичета” и на Диана Добрева за “Бащата” - страхотна пиеса, която направихме за годишнината на Владо Пенев.

- С кого делите гримьорната, в която сега разговаряме?

- Доскоро с Ванча Дойчева, светла ѝ памет. Много ми липсва и не искам да махат табелката с името ѝ от вратата. Много тъжно бих го приела, защото тя все едно си е още тук. Сега сме двете с Рени Врангова.

- Чувствате ли по някакъв начин присъствието на големите актьори, които са били преди вас в Народния театър?

- Да. Това е театър, в който присъствието на тези големи имена не може да не се чувства. Тук е нещо като второто ни семейство, другия дом, в който прекарваме много голяма част от живота си... Понякога отиваш на третия етаж да говориш с директора и се докосваш до бюрото, на което са писали Яворов и Пенчо Славейков.

Всичко тук носи духа

и паметта на велики хора

А да не говорим на сцената какви актьори са играли и това са били също и техните гримьорни преди.

- На 14 декември е рожденият ви ден, чувствате ли се в Сатурновата дупка?

- Не, никога не се чувствам така. Аз обичам рождените си дни и винаги ги празнувам хубаво. Според настроението, но никога не изпадам в сатурнови дупки.

- Вярно ли е, че още като дете се снимате в БНТ?

- Да, снимах се в детски филмчета и сега искам да си ги намеря, но е много трудно. Те са може би 10 или 15 и са правени от най-изявените режисьори на детски филмчета от онова време. Става дума за края на 80-те години.

Но тогава се снимаше на лента и не знам дали филмите са прехвърлени на други носители. Бях много малка, но ходех на снимки в БНТ почти всяка седмица. Спомням си една екранизация по разказа на О'Хенри “Вълшебният лист”. Спомням си “Сънди” - за едно момиченце, което идва от Космоса. Иска ми се да ги покажа на децата ми, би било много емоционално. Малката ми дъщеря сега е точно на моите години тогава...

- Завършили сте прочутата класическа гимназия. Проф. Марин Дамянов, преподавател по кинодраматургия в НАТФИЗ и сценарист на филма “Събирачът на трупове”, в който вие играете главната роля, ми каза, че освен талантлива сте и много умна. Така ли е?

- Не знам... мисля се за културен човек... Нека така да го кажа.

- Защо от класическата гимназия в НАТФИЗ, а не в някоя сериозна наука?

- След детските филмчета по БНТ бях в една прочута театрална детска школа - студиото на Бончо Урумов, светла му памет. Там бяхме много деца, част от които сега са сред водещите актьори - Владо Карамазов, Захари Бахаров, Александра Василева, Иван Радоев... Беше като една малка театрална академия. В гимназията прекъснах заниманията, не можех да ходя, защото се учеше много сериозно, с тежка литература и сериозни изпити и нямах физическо време. Но театралната сцена ми липсваше и като завърших, знаех, че искам да кандидатствам в НАТФИЗ. Влязох от първия път.

- Ако не бяхте станали актриса, каква щяхте да сте сега?

- Мен много ме интересува човекът. Но повече човешката душа, отколкото човешкото тяло. И сигурно щях да се занимавам с психология, с комуникацията с човека.

- Като какъв човек се определяте?

- (Въздъхва дълбоко.) Като критично емоционален. Защото, колкото и да ми помага понякога тази емоция, когато тя не е контролирана - въпреки че се опитвам и все повече успявам, понякога много ми пречи.

- Какво може да ви извади от равновесие?

- Жестокостта на човека към друг човек. Завистта. Да твърдиш упорито, че бялото е черно, само защото завиждаш. Това ме ужасява. Също и неблагодарността. Мариус Куркински казва: “Много е трудно да понесеш ритниците на човек, чиито обувки ти си му дал”. Не обичам неблагодарните хора. Човек, който не осъзнава какво му е дадено, кой е бил по пътя му, кой му е помогнал, всичко това да се забравя - в личен план или в професионален. Сякаш той е малък господ, от когото започва всичко. А не е.

- Невена Коканова има следното признание: “Киното ме направи известна, но театърът ми даде живот”. При вас как е?

- Така е. Телевизията и киното помагат

по-бързо лицето ти да

се свързва с името ти,

което е много важно за един актьор. При нас, при актьорите, с които израснахме заедно в Народния театър - Ани Пападопулу, Юлиан Вергов, Владо Карамазов, Деян Донков, Иван Юруков, Дарин Ангелов, Захари Бахаров и др., е малко по-различно.

Защото за нас започна да се говори и пише много преди да се появим в сериалите. Ние вече си бяхме създали в Народния своя публика, свои почитатели, които ни следяха. И журналистите пишеха за нас много преди да започнат да ни дават по телевизията. Така че ние сме доста встрани от понятието, превърнало се в класическа обида у нас за популярен актьор - “мечка”. Разбирай актьор, който става популярен с някакво шоу в телевизията и после “влачи” зрители и в театралния салон... При нас се случи точно обратното. И поетапно. И с приоритет - ролите в театъра. После дойде телевизията..

- Как се чувствате на сцената на Първия театър на България?

- Напоследък все по-любопитно и щастливо. Защото с годините отпадат този страх от провал и тази суетливост, която е нормална за първата младост, но е много вредна за актьора. Затова всички казват, че годините между 35 и 45 са най-хубавите, най-зрелите за един артист. Тогава вече мъжете са мъже, жените са жени, имат своя опит, имат своята увереност, дързост, биография и тогава, ако имат късмет, се случват едни от най-хубавите им роли.

- Вие как изграждате своите роли?

- Различно е. Зависи колко време сме имали за предподготовка. В сериалите например изпитвам тих ужас, когато откривам, че в първите серии не играя както трябва. Това, надявам се, само аз да си го виждам. После постепенно започвам да научавам за героя си това, което трябва да знам за него. Но ме “учи” неволята. А не подготовката и отделеното време за нея. Защото в сериалите нямаш време, което някой да отдели за теб като роля. Винаги всичко е от вчера за днес и трябва да се оправяш сам. Аз специално се оправям след първите 5-6 снимачни дни...

- А във филмите?

- Там е по-различно. Например за “Вездесъщият” имахме достатъчно време за подготовка и понеже образът на моята героинята Ана беше много сложен - как небъбриво да се изгради тази бездна в едни отношения, трупана с години... Имахме време да си говорим за персонажите, да репетираме. Общо взето, колкото по-небедна е една продукция, толкова повече време имаш да се подготвиш.

- Послушна или конфликтна актриса сте? Карате ли се с режисьорите?

- Аз съм много дисциплинирана актриса и не съм ленива. Не чакам да ми кажат мръдни вляво, тук - пауза, тук направи това...

Винаги имам много идеи,

винаги отивам на снимки

с предложения за сцената

Някои от тях ги приемат, други - не, и можем да спорим за тях. Но имам някакво вродено и безкрайно уважение към режисьорите и вярвам, че те би трябвало да имат всичко в главата си, да знаят много по-добре от мен какво трябва да се случи в общото, голямото, важното...

Не че винаги така се случва. Не че не съм се разочаровала хиляди пъти от режисьори, които не знаят накъде вървим . Но в един момент е толкова важно да им вярвам, че предпочитам да им вярвам...

- Коя е мечтаната ви театрална роля?

- Ана Каренина. Никога не съм мечтала за класическите женски персонажи - Жулиета, Офелия, Бланш от “Трамвай “Желание” и подобни. Но Каренина за мен е единственият литературен персонаж, който ми крещи да бъде изигран.

- След кой филм или сериал се почувствахте известна?

- След “Под прикритие”, може би. Тогава беше истерия този сериал, и то сред по-младите. Тийнейджъри, млади мъже и жени подскачаха на крака в дискотеките само защото са ни видели там. След други роли, например Божура в “Дървото на живота”, пък започнаха да ме поздравяват съвсем друг тип хора. По-зрели, по-други някак - не знам как да го определя...

- Как се чувствате сега в “Откраднат живот”?

- Добре се чувствам, въпреки че всичко стана много бързо. По-бързо, отколкото съм свикнала да ми се случват нещата. Няколко пъти продуцентите на този сериал са ми предлагали да се включа в него още от самото му създаване. Но винаги нещо се е случвало, разминавали сме се, правила съм други неща. То не е и просто да отделиш толкова време от живота си, освен ако не си актьор, който прави само това, защото такъв сериал отнема цялото ти време. И един ден сценаристите просто ми звъннаха и ми предложиха нещо, което ми подейства на емоционално ниво. Плюс успокоението и вдъхновението, че ще играя с Юлиан Вергов. А за мен с кого играя на този етап от живота ми, е може би най-сериозната мотивация.

По същото време трябваше да бъда в Ел Ей със Слави (актьора Велислав Павлов - б.а.). Имах билет, виза, плюс няколко божествени рокли в куфара, но така се случи, че много бързо трябваше да реагирам... И реших, че ще се откажа от роклите и трансатлантическия билет и ще заснема една история, която ми харесва и която искам да разкажа.

Сценаристите ми казаха, че въпреки че става дума за болестта рак при героинята ми, няма да акцентират на това излишно драматично - така че хората, като гледат, да им се късат вените от мъка. По-скоро тази диагноза е повод

един мъж и една жена

да се срещнат

отвъд телата си,

отвъд “опаковката” и някак с душите си да поискат да бъдат заедно. Разбира се, в 13-14 серии това не може да се разгърне страхотно, както би трябвало.

Но има изумителни неща, които двамата герои си казват. Истински впечатлена бях от това, което бяха написали сценаристите. Защото и Юлиан Вергов, и аз сме играли толкова пъти “страсти на парцали” - голямото влюбване, пеперуди, ау - ще си режем вените, ще умираме... Докато героите в сериала са преживели толкова неща от живота, че нямат сили, нито желания за такова нещо. Душите им се срещат на едно по-друго равнище и това много ми хареса...

- Съжалявате ли, че в личния си профил във фейсбук разказахте за “един кошмар, слава на бога с добър край”, както сама написахте , свързан с рак на гърдата ?

- Не искам да говоря за това! Наистина... Не искам.

- Филмът “Вездесъщият” ще се състезава за “Оскар”. Вие получихте “Златна роза” за най-добра женска роля на кинофестивала във Варна. Подготвяте ли си вече словото за церемонията при връчването на оскарите?

- Оооо... За съжаление, мнооого е трудно това да се случи, много път трябва да извървим, докато български филм вземе статуетката за чуждоезичен филм. Защото в голямото кино става дума освен за големи теми и за големи пари. И за големи лобита.

И сред чуждоезичните филми има огромна надпревара между големите компании, които стоят зад тях. Би било изключителен успех нашият филм да влезе във финалните девет. И аз много се надявам на това. Отзивите в Ел Ей били страхотни. В едни от водещите медии за кино имало много хубави рецензии за Слави и за мен също. Много съм щастлива и силно стискам палци за филма.

- С кой световен филмов режисьор бихте искали да снимате?

- О, много са. С шведския режисьор Рубен Йостлунд, който направи филма “Форсмажорно”. Много харесвам французина Жак Одияр. Много са... само че актьорската професия е много свързана със словото.

- Че това лошо ли е?

- Превръща го веднага в регионално изкуство. Не си цигулар и можеш да отидеш навсякъде да свириш, независимо дали говориш полски, френски или руски... Винаги при неанглоезичните или нефренските актьори има акцент. Усеща се, че това не ти е матерният, не си расъл с този език, не си бил дете, не си се влюбвал и не си страдал на този език. Винаги си личи. И затова ни дават роли на емигранти.

- Кажете нещо, за което не се сещам да ви попитам?

- Чудя се дали да кажа още нещо за това, но мисля, че ще прекалим.

- За кое?

- За тези глупости около “болестта” ми... Толкова е напрегната цялата тази история, че...

- Това също влиза в цената на известността.

- Да, но беше прекалено жестоко. Можеха да ме попитат за какво става дума преди да пишат... Преди малко ме попитахте дали съжалявам, че написах нещо толкова лично във фейсбук. Да, мисля, че съжалявам. И не за това, че споделих, а за начина по който това споделяне беше отразено от медиите.

Ужасно е да се събудиш и да прочетеш по всички медии, че водиш битка с рака. Такава “битка” никога не е имало и никога не съм го казвала. Това са страшни неща и не може просто ей така да си ги пишеш в заглавията. Заради това изопачаване, заради този любим на медиите похват “сълзичка - паричка”, в който една история се вади от контекста в името на едното гръмко заглавие - мисля, че повече никога не бих споделила нещо лично в медиите.

Съжалявам, защото всичко беше изопачено, направено излишно драматично, невярно... Аз трябваше да вляза в обяснителен режим, който не ми беше нужен, не исках. Не мисля, че повече ще се повтори. У нас е по-добре да си вечно красив и безсмъртен, ако може.