Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Пионерски круиз по р. Дунав

Точно в три следобед всеки божи ден над задрямала България прозвучаваше ясен мъжки или женски глас: “Говори Радио София. Говори Радио София. Предаваме сведения за нивото на река Дунав в сантиметри”...

И започваха да изреждат всички пристанища от извора й в планината Шварцвалд до устието на Черно море. На български, руски и френски език, за капитаните и лоцманите на кораби, шлепове и лодки през половин Европа. Да не заседнат някъде, да плават безопасно...

На български – ясно. На френски звучеше като приказка за Великата река. А в руския вариант най-голямо впечатление правеха три израза:

“Об уровне реки Дуная в сантиметрах”,

а за отделните точки “Без изменения” и “Застой”... Любимата ми и единствена тогава френска дума бе "Сан шан жман", тоест за застоя.

Руската фраза за нивото пък бе превърната в уличен фолклор. Малко неприлична, но ще я предам за поколенията с пояснени многоточия: „На ку... ми реки Дуная в сантиметрах“... Като “к...р” на български гаменски сленг може би идеше от английските названия за петел “cock” и от руското за съпруга на кокошката - “курица”. Всъщност стара българска дума за мъжество, хвалено и до днес по стени, клозети и огради.

Дори Бай Калин, радиотехникът от съседната къща към ул.“Екзарх Йосиф”, така се беше вдъхновил от подобни мъдрости, че бе измислил и приложение на “речния термин”. Благ, дребен, възрастен, усмихнат, като ходехме заедно на екскурзии по Витоша или Стара планина, спираше на пътеката и се обръщаше към нас: “Хайде минете напред, че аз трябва да измеря температурата в момента”... Заставаше до храстче или борче, изчакваше ни, вадеше “термометъра” от кожените си тиролски къси панталони и освежаваше природата лично. Настигаше групата и през тънка усмивчица съобщаваше резултата: “Повишения уравни реки Дуная в сантиметрах”...

“Досадното” и монотонно предаване всеки следобед, тръгнало още през 1949 г., всъщност се явяваше романтично радиопътешествие по най-голямата плавателна река в Европа... Из непознати за повечето деца далечни страни: Германия, Австрия, Унгария, бивша Югославия, Румъния, Словакия, Унгария, Румъния, България, Украйна. Всеки би помечтал да се качи на палубата на кораб, да поплава, да види моряците, капитана, да чуе корабната сирена, да се почувства като смел пират от приключенски роман.

Докато в един прекрасен ден мечтата за истинско далечно пътешествие най-неочаквано се сбъдна. За нас – дребни пионерчета и родители в края на 4-и клас, през лятото на 1968-а. В чест на завършване на началното ни образование класната, другарката Маркова, бе организирала за всички в паралелката

круиз с кораб по Дунав, от Видин

до Русе

Дотам и след това наобратно с влак. Четиридесет и двама хубостници по списък! Минус някои отказали се загубеняци страхливци, плюс двама родители на отличнички за придружители и охрана... Е, преди 2 години вече бях виждал величествения Дунав в Белград - Сърбия, но с железниците и мама. С кораб още не бях плавал... - Вади! Вади! Вади!

Другарката Маркова, класната, се е разкрачила пред мен в купето на влака София- Видин. Строга, намръщена жена, с къна по косата и бръчки по устните над червилото... Страшна като медицинска сестра, чиновничка на гише и милиционер, взети заедно, но в цивилна лятна рокля. Сочи джобовете ми, а аз Георги Победоносец се гърча в късите си панталони и нови чешки сандали на зелената седалка от изкуствена кожа.

- Вади, момче! Нямам време да се занимавам с тебе!

И покрай лукчето и носната кърпичка от джоба се появяват 2 лева в купюр по един. Подавам й ги. Тя пак гледа строго... И от другия изскачат 2 лева по един... Оф, нямам повече! Но класната посочва с пръст и малкото джобче на ризата ми, откъдето издърпвам още 1 лев. Всичките 5 лева джобни, които ми дадоха за пътуването. Гадост!

- Като се приберем в София, ще ти ги върна. Сега нямаш нужда от тях – всичко е осигурено... Иначе цяла седмица да тичам да ви събирам по закусвални, лавки, сладкарници. Всички до мен! - Брутален влаков обир от разбойническа банда на учителка и двама родители на отличнички. Изтръскаха парите за семки и бонбонки на всички тарикатчета от класа! До стотинка! И се прибраха доволни в купето на ръководството.

В крайречния град прекарахме нощта в някаква обща туристическа спалня, след вечеря ходихме до центъра, а сетне до пристанището на “Видин – без изменения”. Юни бе, огромната река спокойна, а по-романтичните можеха да извъртят някой стих, захласнати от нощните светлинки.

Под строй!

На палубата на кораб “Георги Димитров” стъпихме в ранната утрин. Пак под строй, директно в стъкления салон за пасажери на първо ниво. С конвой от двамата родители – охранители на вратата към другата част на белия метален лебед...

Половин час зад прозорците в общия салон е романтично, но скучно. Той е най-ниско над водата, гледаш дървета и къщи по нашия и румънския бряг, ама е задушно и шумно. Чувстваш се като в супника от йенско стъкло на мама Дора, но не на масата вкъщи, а по течението на най-голямата плавателна река в Европа... Друго е да развееш коси над стихиите от палубата, която е точно над главите ни, да зарееш далечен поглед над вълните, да си побъбриш небрежно с някого, стиснал чаша лимонада от лавката на волния плавателен съд. Оф, тая вещица класната ме остави без стотинка...

Я, Георгий, я Храбрий, я се поогледай как да победиш Ламята - другарка? Че да подишаш свободно на горната палуба поне... Такъв богат опит имаш в битки с пиявици, дуели с чадъри по стадиони, риболовни турнири и плавания из лонгозни гори! Редовно в къщи ядем гъби от гората и още сме живи, та една градска кукувица ли ще те уплаши?!... С тъжен и сериозен вид, с наведена глава отидох до стражите родители пред вратата на корабния салон- арест: “Задушно ми е вътре”...

Което си бе чиста истина. Да постоя малко отвън с някой от вас? До вратата, където се вдига мостикът за пасажери? И ще се приберем... Главатарят в рокля кимна откъм носа на кораба, че е съгласен... И с един от охранителите вече бях на свобода. Така де, да поплавам на воля по “Тих бял Дунав се вълнува” като поета революционер Христо Ботев. Плюс това като съвестни пионерчета сме платили и марки дарения за ремонта на кораба “Радецки”, с който е акостирал на българска земя.

Скоро е пристанище Козлодуй, корабът на Ботев е там, няма да го гледам захлупен в стъклената тенджера със седалки, я? А, ето я аварийната стълба къв втора палуба... Добре съм видял на влизане. Пет-шест стъпала нагоре и готово! Пожарникарите от “Раковска” по три етажа катерят така по кулата, та аз ли?!... Охраната родител се беше хванал за малкия метален парапет до мен и дишаше. Дишаше дълбоко, замечтан по красотите. Аз, Георгий - също. За миг погледна някъде назад и ме изпусна от погледа си... Че като хукнах!... И великият Тарзан, майсторът на лианите, щеше да подсвирне от кеф...

Докато оня се усети и разкрещи, маймунът софиянец беше вече на второ ниво. За част от секундата си бях наредил: “Само не гледай надолу!”. Сторих точно обратното – вися си свободно закачен на стълба на 2-3 метра от вълните. Долу край борда на кораба водата се цепи яко, шуми, обръща се... Ужас!... Два захвата още и съм на някаква странична козирка извън втора палуба.

Пак директно над вълните...

Някакъв щастлив загрижен пътник или моряк се пресяга отгоре и с ръце през парапета ме издърпва на втора палуба: “Абе, луд ли си бе, момче?!”... Да... - Ще паднеш под кила и перката ще те смели... Влизай в салона! -Няма! Дошъл съм да пътувам на палубата! При капитана на кораба! Иронична усмивка: “Капитанският мостик е най- горе. Късмет!”... Погледнах – бря, триста пирона в ковчега на мъртвеца, така си е... Че като хукнах пак. Първо се представих в салона на второ ниво. За секунда...

Нататък към задната част, в красив коридор с червен килим между каюти. В дъното се бухнах в корема на моя охранител. Качил се по вътрешните стълби. Аварийна ситуация, няма как... Отдолу се носят крясъците на ламята, другарката Маркова... Кошмар! О-о, имало вътрешни стълби за изискани пасажери. Я по тях и аз... Няма да вися над вълните като герой. Стига толкоз... Търча нагоре, по нов коридор се блъскам в лъснат стюард с количка и бяла униформа. Тука ще е... Успях!

Фрас пред вратата в дъното и... право в ръцете на капитана на кораба... Чудничко! - Искам да видя Дунава отвисоко, другарю капитан! Едва дишам с оплезен език, а той се усмихва: - Добре, виж! Заслужи си го... – докладвали са му по вътрешния “телефон”, разбира се, тръбата от машинното до мостика. Чел съм, знам си аз. Истинските мъже винаги са справедливи... Педагогическата потеря обаче вече крещи на вратата на капитанската кабина. Човекът с бяла фуражка и златни листенца ме е гушнал и опитва да успокои бесовете...

Не! Не! Не!... Чудовището в рокля ме издърпва мощно от ръцете му, крещи само както може учителка с разбити нерви. С пяна на устата ме подкарва в режим “приятелки огън”. Пля-я-яс – един шамар, пля-я-яс – втори... Капитанът, един моряк и личната ми охрана се опитват да я успокоят в стъклената кабина на върха. Почти я държат... Кукувицата казва: “Добре! Благодаря, че го спасихте!”, финтира ги и ми склещва рамото така, че да мога да вървя само с усукани крака.

Но към края на коридора, пред смаяния стюард с количката ми зашива трети мощен шамар... За спомен вечен, мил, сърдечен от завършване на началното образование. Именуван в семейния албум “Круиз “Дунавски шамар”. Щях ли да съм по-кротък и възпитан на това пътуване, ако знаех, че плавам под флага на кораб от преди войната със славното име “Цар Борис III”?

Най-добрият пасажерски параход в речния ни флот, най-надеждният, лично поръчан и избран с още два такива от НВ

Цар Борис Обединител през 1940-а!

За присъединяването на Новите земи към Царство България? Дали бих бил по-сдържан, ако оценявах, че въпреки строгите си, а често и зли методи, другарката Маркова ни научи да мислим? А не като стадо гъски да кълвем думи и само след ден да ги изпускаме. От 42 сополивци в класа 36 взехме висше образование... Уроците по справедливост от началната учителка – че можеш да получиш толкова, колко си дал, не повече. Щях ли да съм по-учтив към желязната жена заради първата ми малка победа над сивото битие, окуражена от нея – пълен отличен за целия трети клас?... Едва ли...

В българския участък на река Дунав имаме поговорка “Луд, та му лесно”... Лятото на 1968-а в София продължи с посрещане на делегатите на ІХ Световен младежки фестивал. На националния стадион 12 000 комсомолки и комсомолци репетираха в масовките по откриването на световния форум. А на репортажните снимки от фестивала из вестници, списания, телевизии по цял свят можеше да се полюбуваш на български девойки в доста олекотено облекло...

Добре хранени по ученически и студентски столове, те организирано демонстрараха на стадион “В. Левски” зрели прелести пред изтормозените от капиталистическа експлоатация делегати по трибуните. Символичните туники над минижупите и олимпийските факли, устремени към небесата, въвеждаха чужденците в мисълта, че в България винаги се е живеело свободно, охолно, бохемски, с разбиранията и волните нрави на траки и римляни от древността, та чак до наши дни социалистически... Официален гост патрон на събитието през юли 1968 г. в София бе първата жена космонавт Валентина Терешкова от СССР.

Прекрасната Богиня – майка на Светлото бъдеще в Космоса. Другарят Т. Живков играл дружеско хоро с милата Валентина №1 на жълтите павета пред Партийния дом в центъра на града. Аз, димитровският пионер Георги Храбрий, не бях уведомен и пропуснах срещата с хубавицата от първа страница на цялата световна преса. За укор и срам, че бях сторил това лично с Юрий Гагарин през 1961-ва в София...

Заради препоръка на ОФ организацията на трудещите се и за лична сигурност - да не вляза във фатална среща с някой враг чужденец из жегите и сенките на фестивална София... Да не бъда вербуван, опоен, взривен от лъскава играчка или отровен, семейният съвет ме евакуира чак на гара Елисейна в Искърското дефиле при приятели на баба. Докато делегатите на ІХ Световен младежки фестивал се разкарат от София, заедно с пъклените си намерения за покушения над мирни граждани...

Странната и съдбовна за цялото човечество 1968-а Протести срещу войната във Виетнам, раждането на хипи движението с призива “Прави любов, а не война!”, Студентските вълнения в Париж, Пражката пролет, студентските вълнения в София, Операция “Дунав”- бруталното прегазване на волята за свобода на чехи и словаци с комунистически войски... Разгромът на Пражката пролет започва на 21 август 1968г. и е наречен Операция “Дунав”...

На война срещу порива за “социализъм с човешко лице” в Чехословакия нахлуват 300 000 войници на Варшавския договор с 6000 танка, 3000 оръдия и 1000 бойни самолета. Сред тях и 2164 униформени от Българската армия, водени и командвани лично от червения генерал, Министър на “отбраната” тогава Добри Джуров... Другото вече е в учебниците по история – слава за роба, погром за насилника. Операция “Дунав” приключи чак през 1991г. с окончателното изтегляне на войските на Варшавския пакт от Източна Европа. Отразена в Софийския градски фолклор за нивото на река Дунав в сантиметри като "Сан Шан Жман", “Без изменения” или “Застой”.