ПЕСЕН ЗА МЕН

Някои казваха: Калин Т. умря. И не бяха далече от истината, защото Калин Т. наистина умря, но само тая част от него, която трябваше да умре, за да живее другата. Други казваха: Калин Т. не издаде ли нещо ново, та и него да не си купим? И той издаде нещо и още нещо и още нещо, те не си го купиха и по-мъдри от това не станаха, станаха още по-малки и някак си изчезнаха. Калин Т. умря и остана жив, а някой му казваха: Намери си нещо, не се живее като писател в България! И те имаха предвид, че в България може да си жив само ако си мошеник, или роб на мошеник, или слуга на мошеник. Писател няма оцелял, ако не поработва нещо! - казваха те и очакваха Калин Т. да умре и да се откаже едновременно. Няма как да оцелее това нагло копеле, казваха си те и кимаха с глави, когато беше силен - мазно, защото мръсникът е мазен със силните; или го мушкаха с отровни остени - когато беше слаб - защото мръсникът е зъл със слабите. Виждаха го да лежи пиян и казваха - мъртъв е. Виждаха го да плаче върху рамото на актриса и казваха - пропаднал е.

Виждаха го беден и казваха - загубен е. Но той се появяваше и появяваше и появяваше. Писател няма как да оцелее в България - трябва да си намери работа някъде - да слугува на някого, то това е работа в Бългаия, да се впише в системата, да стане като хората - роб или слуга, защото така е било и така ще бъде! Писател - само между другото - в свободното от слугуване или робуване време, да да! - така казваха. Но Калин Т. не слушаше. Той пишеше както иска, както може и както му диктува съвестта. И се вреше и танцуваше и се бореше и вървеше упорито навел глава и се смееше и будуваше и размахваше ръце и разрушаваше и беснееше и вадеше нож, но от нож не умираше и нарушаваше догми и не слушаше никого и не вярваше че трябва да стане слуга и слуга не ставаше.

И не спазваше правилата и не вярваше на разпоредбите и нарушаваше интересите на богатите и не се подмазваше, а му казваха че трябва, но той пак не се подмазваше, издаваше книги, продаваше книги, обикаляше клубове и дупки и села и градове и барове и магазинчета и молове и храмове и пещери и притони и публични домове и казваше на всички, че е хубаво да си писател и че има книги под ръка и най-вече в главата си, и каквото и да става - ще ги напише и те ще стигнат до очите на хората; и главата ще стои гордо нагоре, ако ще и на кол набита, макар че сега вече няма колове, а само кофи с помия има, той продължаваше да пише и да не се интересува какво казват хората за цялата тая работа. И още пише и още оцелява като писател и то български и то в България, въпреки всичко, и още прави от нищото книги на български и още е писател. Въпреки всичко. Въпреки всичко. Въпреки всичко. Можете ли да повярвате? Аз да.

*От фейсбук!