На този ден през 1941 г. Съветският съюз провежда поредната си терористична акция срещу България. Няколко въоръжени терористични групи пресичат незаконно българската граница. Месец по-рано със съветски подводници и самолети в България са прехвърлени незаконно 61 терористи ръководени от съветския полковник Цвятко Радойнов – българин, но национален предател. От тях 55 са българи, петима са руснаци, има и един чех. Но за терориста народността няма значение. Българите са функционери на българската комунистическа партия, но имат и съветско гражданство. Целта на терористичните групи е „получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание“. Разузнавателна информация не получават, защото много бързо са заловени по бели гащи. Политиката на България се определя от Царя и правителството, а не от терористи, а за да вдигнат въоръжено въстание са твърде малко и остава само някой отделен терористичен акт да организират. Позната история и от днешния руски тероризъм – справка „случаят Скрипал”.

Терористите спуснати с парашути са пет групи. Командири са Атанас Дамянов, Груди Филипов, Стоян Палаузов, Симеон Симеонов и Йордан Кискинов. Две групи са спуснати край Добрич, една група на 19 септември в околностите на Трявна, друга на 22 септември 1941 г. край с. Долно Ботево, Хасковско и петатата група – на 6 октомври 1941 г. край с. Лахана (Гърция).

Терористите домъкнати до България със съветски подводници пресичат незаконно българската граница на 11 август 1941 г. при устието на река Камчия. Ръководят ги Съби Димитров, Цвятко Радойнов и Аврам Стоянов. Има и терористична група, ръководена от Иван Винаров, която трябва да стигне по суша до България – през Иран и Турция.

Съветската некадърност във всички области е добре известна, затова и германското разузнаване научава още през месец юли за подготвяната терористична акция и съобщава информацията на българските власти. Благодарение на тази информация и на съдействието на гражданите 13 терористи са убити, а 28 са задържани почти веднага.

Българското правителство протестира пред СССР срещу тази терористична акция. Но, както и при Катинското съветско престъпление, а и сега при терористичната руска акция в Солсбъри („случая Скрипал”), руснаците се правят на ни лук яли, ни лук мирисали. А истината е, че смърдят, та се не траят. И още не може да се отмирише от тях. Москва определя българския протест като „клеветнически” и приписва акцията на Германия и Румъния. Но след войната на някои от терористите са издигнати паметници не в Германия, а в СССР. Това че са дошли от СССР отдавна не е тайна и справка можете да направите освен в Уикипедия и в музея на „Гарнизонното стрелбище” в София, откъдето е и факсимилето от личната карта на един от главните терористи Цвятко Радойнов, която публикувам.

Руснаците винаги така правят – първо отричат, след това мажат, накрая пишат в учебниците, че изпратените от тях терористи са всъщност „инструктори за партизанското движение“. А истината е, че става дума за национални предатели, обучени и школувани в СССР с цел да навредят на своята родина. Един от малцината нашенци, местни помощници на терористите, е познатият като поет Никола Вапцаров. Той е сътрудник директно на шефа Цвятко Радойнов с когото са и приятели. Официално Вапцаров се води „безработен”, но заглажда косъма като помага на съветския гражданин терорист и „върти едни пари”. Задачата му е била да доставя тези мръсни пари до терористичните „ядки”. В показанията си пред съда „поетът” е откровен: “Васил ( Цвятко Радойнов) взе от мен 130 000 лева, за да ги предаде на Стареца (Антон Иванов ), у мен останаха 180 000 лева, които съм раздал на следните лица....” И следва изброяване на имена на терористи. Впрочем едва пред съда Никола Вапцаров постъпва като гражданин – признава си всичко, от игла до конец и издава своите „другари”. Но това не е достатъчно за оправдателна присъда. Защото е военно време и става дума за съветски тероризъм. А такъв, смятат тогавашните българи, не трябва да се допуска в страната ни. Народът ни е искал да живее мирно и спокойно, а не по Вапцаровата „формула”: „разстрел и след разстрела червеи.Това е толкоз просто и логично”. Е, как ще е просто, как ще е логично? Не е ли по-просто и логично да няма терористи, да не загиват хора?

Обръщам внимание, че това е период, в който самите комунисти са били пумпали. Само две години по-рано – през август 1939 г. те приветстват съюза между Сталин и Хитлер, а през август 1941 г. вече се нареждат в редиците на „борците против фашизма”. Ето какво пише в края на август 1939 г. техният идеолог Тодор Павлов: „не фашизма е най-страшния враг на комунизма, а...английския империализъм”. Тази нова „партийна линия” е спусната от Москва след подписването на съюзническия договор между Германия и СССР известен като Пакта „Молотов-Рибентроп”, с който практически се слага началото на Втората световна война. Заслужава си да припомня написаното тогава от Павлов:

„И народите в СССР и германският посрещнаха сключването на пакта с особена радост и в цяла Германия неведнъж вече се носи викът: „Хайл, Хитлер! Хайл, Сталин!...Дружбата между народите на Германия и СССР, закрепена с кръв, има всички основания да бъде продължителна и здрава”.

Тоя Тодор Павлов бе толкова загубен, че видно и от това му „прозрение”, не можеше да вижда по-далеч от носа си. Добрата новина е, че терористите са заловени сравнително бързо и са изправени пред законен съд, който на 26 юни 1942 г. издава своите присъди. На смърт са осъдени и разстреляни терористите: Цвятко Радойнов, Трифон Георгиев, Васил Йотов, Иван Изатовски, Йозеф Байдо, Андон Бекяров, Димитър Димитров, Васил Додов, Стефан Пашев, Борис Томчев, Делчо Наплатанов, Иван Дреновски, Август Попов, Георги Кратунчев, Димитър Тепляков, Иван Иванов, Георги Башикаров, Янко Комитов, Тодор Николов, Николай Романов, Мирко Петков, Симеон Славов, Иван Щерев, Мильо Милев, Димо Астаджов, Владимир Чернов.

Днес, 76 години по-късно, улици и читалища, за наш национален срам, носят имена на терористи. Има читалище и улица на името на Груди Филипов. Гимназия е именувана на парашутиста-терорист Атанас Дамянов. На повечето терористи са издигнати паметници. Такъв е паметникът на терориста Стоян Палаузов в село Светлен. По принцип това е характерно за комунистическата "признателност". Терорист ли е – паметник му вдигат. Преди няколко години правнукът на терориста Филипов – Иван Филипов, инспектор от РПУ -Гълъбово, бе задържан с обвинение за "изнудване на фирми". Ясно е къде пада крушата.

Днес всеки любознателен гражданин може да види лицата на терористите от 1941 г. в музея на „Гарнизонното стрелбище” в София. Техните физиономии са там, за да се помни и знае, какво зло е червеният тероризъм. И като доказателство, че през 1941 г. този тероризъм срещу нашата страна е организиран от Съветския съюз.

Но историята е учител. Русия – държавата, която десетилетия „изнасяше“ тероризъм като финансираше и подкрепяше, а подкрепя и днес, омразни на народите комунистически и диктаторски режими в цял свят, сама доживя да изпита ужаса на тероризма. Помним, че се случи това на този ден –13 септември през 1999 г., когато в Москва бе взривен 8-етажен жилищен блок. Загинаха 124 души. Каквото повикало, такова се и обадило. Друг е въпросът, че и до днес има съмнения, че този терористичен акт е организиран от тези, които са желаели да намерят повод за нова война срещу гордата Чечения. Знае се и тяхната Главна квартира. В центъра на Москва е.

На 13 септември аз винаги си спомням и за Надя Дункин – главен свидетел по „Делото за лагерите“. На този ден през 1994 г. тя бе убита по изключително жесток начин. За да не свидетелства повече. Година след нейната смърт делото за виновниците за създаването на концлагерите у нас и за престъпленията извършвани в тях, бе прекратено „поради липса на свидетели“. Та, такива ми ти работи на 13 септември.