Вчера Народното събрание прие решение за създаване на временна анкетна комисия за разглеждане на постъпилите сигнали за корупция в процедурата по придобиване на шофьорски книжки, внесени от поета Николай Колев – Босия, който вече 34 дни провежда гладна стачка с искане да бъде ликвидирана корупцията поне в Министерството на транспорта. Това решение трябваше да бъде взето още преди месец, но у нас всичко става, ако изобщо става, туткаво. Похвално е, че инициативата за създаването на такава комисия е на председателя на парламента Цвета Караянчева, която преди дни лично се срещна с поета в дома му.

Вече имах възможност, в две публикации на моята страница във Фейсбук, да обърна внимание, че става дума за талантлив поет. И би било жалко, ако заради някакви си временни политици – властови бушони, загубим един поет. Босия не е политик и затова на разбирачите на политиката исканията му изглеждат екстравагантни, странни, нелогични , провокативни. Но събрани в едно цяло, дори и най-абсурдните от тях, ни казват само едно: ТАКА ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЖИВЕЕ. Но повтарям: той не е политик. Той е поет. И човек, който вече 34 дни е в гладна стачка.

Цитирах творби на Николай Колев -Босия писани тогава, когато мнозина от днешните политици – управляващи и опозиция, са си налягали парцалите. Това е времето на милиционерския Живковски режиим. Нещо повече – те са обслужвали този режим. Затова и нямат моралното право точно те днес да съдя поета.

На 14 септември 1989 г. Босия пише стихотворението си „ДИМИТРОВГРАД”.

Ела в Димитровград,

за да усетиш

на времето ни шантавия ход.

Когато се наливаха основите

на новия антиживот.

За поета комунистическото време е антиживот. Казал го е още тогава. Днес всеки може да го каже, ако има ум в главата. Но Босия е имал ум в главата си още тогава.

На 25 април 1990 г. той пише пророческото стихотворение „ СМЪРТ НЯМА”:

Уморен си лягам във ковчега,

покрит със спомени и тръни.

В очакване на пътя дълъг

затварям аз очи и чакам.

Очаква ме небесен вакуум.

Душата се прецежда през ухото.

Остава тромавото тяло

тълпа садисти да привлича.

Край мен танцуват празен шум и кикот...

И днес покрай поета „танцуват празен шум и кикот”. Но защо? Отговор намираме в стихотворението „ДИАРБЕКИРСКА ПРИСПИВНА”:

Диарбекир не се намира

там, нейде в Южен Анадол.

Диарбекир е в общината

на родния ти тих градец,

където ти трошиш снагата

пред всеки местен големец.

Това е написал Босия на 25 март 1989 г. в Бобов дол. Кършенето на снага пред силните на деня е като чума поразила нашия народ. А сгънат народ не прави силна държава. Но може би хората у нас си остават завинаги деца? На 27 юни 1989 г. в Централния софийски затвор Николай Колев-Босия пише:

РАЗМИШЛЕНИЯ НА ЕДИН КЕЛЕШ В ДЕТСКАТА ГРАДИНА

За цял живот ли ще останем ний деца?

Манипулирани от нравствени покойници?

Не е ли време собствените ни сърца?

Да са единствените ни настойници?

ВРЕМЕ Е, НИКОЛАЙ! ОТДАВНА Е ВРЕМЕ!

*Коментарът е от фейсбук