Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Александър Жендов - репресиран или обикновен доносник Александър Женсдов (първият вляво) с Кирил Буюклийски, Райко Алексиев, Александър Божинов,Стоян Венев, Илия Бешков и други известни интелектуалци преди войната.

Писмо от архива разкрива как комунистическата интелигенция се самоизяждаше

В Централния държавен архив се съхранява писмо, взривило и автора си, и българското общество през 1950 г., за което малцина знаят, а запознатите с него не обичат да го споменават. Това е поучителен документ за мрачната епоха след деветосептемврийския преврат, свидетелство за яростната битка между ръководителите на Съюза на българските художници - които се оказват повече партийни членове, отколкото художници - и българи.

Писмото е от Александър Жендов - заемал до написването му отговорни длъжности, почитан от властта, верен на партията от тридесет години. Адресирано е до Вълко Червенков - още по-верен партиен другар със същия партиен стаж, самодържец български, избран от Москва да ръководи съдбините на родината ни.

Двамата другаруват още от двадесетте години на миналия век. Връстници са, учат в една и съща гимназия и по едно и също време

ги хваща комунистическата зараза

Съвсем млад, Жендов сътрудничи на всички издания, известни с лявата си ориентация. Прави рисунки и карикатури по стихове на приятеля си Христо Смирненски, чиито произведения Вълко Червенков, също приятел на поета, рецитира на комунистически събирания. Когато талантливият българин угасва съвсем млад, Александър и Вълко носят ковчега му, плачат искрено и горко. В годините на властването на Червенков се говореше под сурдинка, че той цял живот е завиждал на рано починалия гений, че няма неговите литературни дарби.

Приятелството между Червенков и Жендов продължава и в Москва, където и двамата се озовават, както се очаква от техните политически разбирания. Художникът, за да завърши висше образование, но партията бързо-бързо го призовава да се върне в България, където

се посвещава на комунистическите идеи

Червенков със задочна смъртна присъда като терорист, участник в убийства, организирани от нелегалната компартия, избягва в Москва. Там сътрудничеството му с най-близкото обкръжение на Сталин ще остави неизтриваеми следи върху оформянето му като бъдещ държавник. Най-страшният "сталинизъм" в България е свързан с неговата личност. И когато Червенков се завръща в у нас след девети септември, дружбата между двамата продължава.

Червената вихрушка се е развихрила и е помела цвета на нацията. И както е при всички световни преврати или революции, е започнала най-напред с интелигенцията. Да се ликвидира без съд и присъда, по доноси, за отмъщение или понякога за удоволствие, се оказа по-лесно и за предпочитане, отколкото да нахраниш сираче.

Известни български художници бяха убити,

а други - пратени в лагери и затвори, без да имат някаква вина. И двамата приятели се потрудиха "достойно" - всеки според възможностите си. Жендов громеше монархията, буржоазията, всичко и всеки, който не беше съгласен с новата власт. Червенков, който си падаше по културата, започна да я унищожава, а след това посегна и на българщината и постепенно я превръщаше в съветщина. По негово предложение бяха създадени "лагерите на смъртта" за политически инакомислещите. На срещи в творческите съюзи Червенков разяснява "Фронтът на културата ще се ръководи от Партията". Започна коренното преустройство на културния и идеологическия фронт. Но на старата интелигенция не можеше да се вярва, разчиташе се на нова, вярна на комунистическите идеали.

Поетът Христо Радевски - този, който убеждаваше българския народ, че партията е права, когато съгреши дори, е особено доволен в новогодишната вечер на 1950 г.

В дома му са се събрали да празнуват приятели - писателите Ангел Каралийчев, Светослав Минков и Веселин Андреев, поетите Ламар и Никола Фурнаджиев, художниците Борис Ангелушев и Александър Жендов, музиканти, изкуствоведи. Творци с различни професии, но все от новата интелигенция, на която е предоставено правото в следващите десетилетия тя да определя какъв да бъде културният живот в България. Внезапно след полунощ неканен пристига Вълко Червенков, съпроводен от двама верни другари (

и те като него вербувани

от съветските специални служби). Следва радостна суматоха, вдигат се наздравици. Жендов, очевидно под влияние на алкохола, поздравява с празника "Стопанина на голямата къща" и го упреква, че се е отдалечил от художниците.

Домакинът Радевски си припомня: "...Разговаряхме се и от дума на дума между Жендов и Червенков се завърза спор по едно изложение на Жендов за раздорите между художниците и отношението на ЦК по тези раздори". Според присъстващия Александър Обретенов, тогава председател на Камарата на народната култура, Жендов настоявал, че партийното ръководство на съюза им е некомпетентно и прави само поразии. Водещата роля в управлението трябвало да се предостави на доказали се творци. Червенков бил категоричен, че партията не може да преотстъпва на никого ръководството на културата и изкуството и винаги да се намесва, когато сметне, че това е необходимо. Според Обретенов Жендов не подбирал думите си, а Червенков проявил неочаквана сдържаност.

Но празникът отминава и Жендов изтрезнява. Психически, защото разбира, че другарят му от детинство, към когото той единствен от всички се обръща на малко име, вече е станал "монарх". А с един монарх трябва да се съобразяваш, да почиташ волята му. Два месеца по-късно той изпраща станалото прословуто писмо, вече адресирано до "другаря Червенков". В него с угоднически тон

злостно и безпощадно

се нахвърля

върху своите колеги - старите и доказали се художници. Това писмо е толкова жестоко, че когато става известно, споменатия между другите творци художник Кольо Колев се самоубива. Ето какво трябваше да научи и да повярва от клеветническите и лъжливи твърдения за някои от светилата в изобразителното ни изкуство първият партиен и държавен ръководител, който сам използваше подобни похвати, за да държи в страх и да управлява народа ни.

Димитър Гюдженов, художник на бившето Военно министерство, изключван от съюза за противосъюзна и фашистка дейност.

Никола Кожухаров, автор на масово разпространената картина “Разбиване на Червената армия при Севастопол”, изключван от съюза за профашистка дейност.

Кочо Щъркелов, бивш хулиганстващ фашист, знаме на фашистите, приятел на Борис Трети.

Бинка Златарева от свитата на принцеса Евдокия.

Проф. Борис Митов.

Никола Танев, у когото след 9.09.1944 година се намери легитимацията, че е в услуга на полицията.

Изключван от

съюза за фашистка дейност

Иван Манев, фашистки стипендиант в Мюнхен през 1942-1943 г.

“Руска Маринова, художничка на столичния хайлайф, приятелка на Никола Петков.

Янко Павлов, девето юнски фашист

Ел. Консулова-Вазова, автор на противосъюзни статии в. “Слово”.

Ал. Божинов.

Ненко Балкански, безскрупулен кариерист, човек на бившето Министерство на просветата.

Любо Иванов, изключен от съюза за противосъюзна дейност.

Васил Зидаров, скулптор на Столична община отпреди 9.09.1944 г., хитлеристки приятел, поканен от берлинския кмет Лудвиг Щеег като общински скулптор да гостува в Берлин през 1942 г.

Биографии, от които разбираме само едно и също: "чужд и враждебен на партията преди 9.09.1944 г. Класовият враг работи в нашите редици".

Това писмо всъщност е определяно от заслужаващи доверие изкуствоведи като "милиционерски донос". "Към писанията си - пише Богомил Райнов остава само обвинителят да добави: Арестувайте ги! В онези времена това се подразбираше." А на Богомил Райнов, който разсипа много човешки съдби, можеше да се вярва.

За тези творци са написани десетки монографии, техни произведения се намират в стотици частни колекции и галерии по света и са голяма гордост и постижение на българската култура.

Майор о.з. Лазар Йорданов - един от най-талантливите военни художници, създал произведения на военноисторическа тематика с висока художествена стойност.

Димитър Гюдженов, художник на "великите българи" -един от основоположниците на българската батална живопис.

Проф. Никола Кожухаров - създател на блестящи монументи, пластики, стенописи, един от основоположниците на българската батална живопис. Заедно с Димитър Гюдженов оставили образи и композиции, разкриващи нашето славно минало.

Кочо Щъркелов - най-големият български акварелист.

Бинка Златарева - една от първите български художнички, майстор на натюрморта.

Никола Танев - един от най-големите ни живописци, назоваван

“майсторът на българските слънца”

Иван Манев - майстор на художествения плакат.

Руска Маринова - "виртуоз на пастела", една от най-добрите ни портретистки, нарисувала над 2000 портрета.

Янко Павлов - ненадминат в портретната карикатура, протестния портрет и сатиричната пластика.

Елисавета Консулова-Вазова - една от първите и най-големи български жени живописци,

организирала първата в България изложба на художнички

Ненко Балкански - живописец с европейско измерение.

Любо Иванов - един от най-големите български маринисти.

Васил Зидаров - създал най-красивите скулптури и чешми в София, автор на някои от забележителните бюст-паметници.

Ще споменем Александър Божинов - бащата на българската карикатура, и проф. Борис Митов - изключителния български портретист, нарисувал нашите най-известни личности, започнал още 15-годишен да участва в национални изложби.

Както пише Богомил Райнов: "Червенков е от хората, които забавят, но не забравят". Започнала е нова вълна от репресии към инакомислещите, 92 500 са партийните членове, изключени като врагове с партиен билет. Дошъл е и редът на Жендов. Неговото писмо, което е лично, става обществено достояние. Явно всемогъщият диктатор не е забравил обидата от новогодишната нощ. Той нарича писмото "платформа за борба срещу Партията", с дебелашки език крясва към художника: "Вървете по дяволите! Партията само печели, когато се освобождава от такива любители на "свободата". Партията се освобождава от непокорния любител на свободата, който отива не по дяволите, а в по-страшното за него политическо небитие. Три години по-късно болният от рак Жендов почива.

Така завършва един спор, в който двама приятели стават смъртни врагове. Много интересен спор, почти без аналози, защото не е в рамките на човешките отношения. Не става дума за материални блага, пари, имоти, даже и за жена, както често и това се случва. А кой е по-верен на партията. Въпрос, на който и до днес мъчно може да се даде точен отговор. Защото непогрешимата партия е жестока и изяжда собствените си чеда.

Тя оплю, оклевети

и низвергна художника,

когото и най-близките му не посмяха да изпратят в последния му път. Жендов оставя в Съветския съюз съпруга латвийка, която с други латвийски интелектуалци бива разстреляна. С обичайното обвинение - враг на социалистическите идеи. Дъщеря му от този брак е отгледана в домове за политически неблагонадеждни и той никога не се среща с нея.

"Жендов беше добър марксист и войник на партията", пише в спомените си Чудомир. Доказаха ли добрите марксисти и войници на партията, че са добри българи и войници за българщината? "Той почина млад и крайно необходим за днешното време", продължава Чудомир. Не съм съгласен с всеобщия любимец на народа ни. И бих искал и други да не са съгласни с него. Личности като Жендов не са били необходими за България в нейната древна и славна история, още по-малко в днешното време. И да даде Господ никога повече да не се появяват и да управляват в нашето прекрасно отечество.

Четете още:

Пенсионер от ДС убива проектант, взел му 5 декара земя в Банкя