Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как принудиха Майстора да си направи самокритика. “Щяхме ли да знаем за него, ако нямаше ябълки и круши?”,
подигравал се с големия художник Богомил Райнов

Годината е 1950-а. Партията ръководителка се е прекръстила на комунистическа и е определила, че “единственият правилен път за развитие на страната е този на съветския социализъм”. Коренната промяна във вътрешната политика утвърждава становището, изразено на пленум на БКП, че на “старата интелигенция не може да се вярва”. “Старата интелигенция” е тази, която нареди България сред най-развитите европейски държави, но червената метла я изхвърля, защото тя не може да изпълнява пропагандните функции на управляващите.

Блестящо съзвездие от художници от европейски мащаб са определени за упадъчни, заслепени от западен модернизъм и чуждопоклонничество. Иван Милев, Цанко Лавренов, Бенчо Обрешков, Кирил Цонев и не на последно място Владимир Димитров-Майстора, обявени, че рисуват сладникави и бездарни творби, постепенно изчезват от културното поле.

Във вестник "Стършел" партийният екзекутор Богомил Райнов помества фейлетон, в който задава въпроса: "Какво би станало с нашия Майстор, ако ябълките и крушите изчезнат от планетата Земя?" Майсторът е нашият най-български художник Владимир Димитров, а авторът, който задава този не риторичен, а подигравателен въпрос, опитвайки се да осмее и унизи един титан, е икона на социализма - постигнал всички почести и слава, с които този строй възнаграждаваше своите най-верни апологети. Но така и не успя да придобие морала, който прилягаше на толкова талантлив човек, спечелил си печална слава с това, че Франция му забрани даже да прелита над страната й.

Червенков обещава помощ на творците, които нямат комунистически мироглед, за да влезнат в единствено правилния път, който вече е очертан - изграждането на новото социалистическо общество. Даден е шанс на всеки един от тях - психотерапевтичният метод, наречен самокритика Невъзможно е било да оцелееш, още повече да просперираш, ако го пренебрегнеш. Тя е била необходимост даже и за идейно подкованите, и най-много за партийните членове.

Майстора е партиец. Като член на Националния комитет за защита на мира е бил делегат на конгресите във Вроцлав, Париж и Варшава. Партиен член, но силно аполитичен, с още по-аполитично творчество. А такива като него тогава ги изкарваха и "народни врагове", което си беше страшна присъда. Не случайно в Централния държавен исторически архив има един странен документ, заведен като автобиография на Владимир Димитров-Майстора. Странен, защото половината от него е с характера на политически доклад, стилът на който издава, че не е писан от художника.

"...Начело с великия Съв. съюз, да се борим за предотвратяване пъклените замисли на империалистите и извоюване мира, независимостта и сътрудничеството между народите. Нека всички съвестни български патриоти и патриотки, сплотени и единни по Димитровски и под знамето на великите учители и вождове на човечеството - Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин - и по озарения от техния гений път, се борим с всички сили за осъществяване светлите идеали на комунизма."

Защото "Шепа американски банкери и техните слуги, в усилията си да отложат неизбежната гибел на капитализма и да "наложат" световно господство, готвят усилено нова касапница".

В другата половина на тази автобиография има кратки сведения за неговия живот, както и опити да се самобичува.

"Целта на отиването ми в Америка бе - да "спечеля" пари и да се върна, за да се отдам на "чисто" изкуство в България. След като платих данък на "идеализма", макар и късно, възприех единствения правилен мироглед - марксизма-ленинизма, а за изкуството - социалистическия реализъм.

Всичко, нарисувано до сега, е само скици, разучавания на хора и природа, като не успях да направя завършена работа... А като нар. съветник в СГНС, поради недобро здраве, показах слаба деятелност."

- Ех Майсторе, Майсторе - задочно си приказвам с него. Живя като светец, почтено, кого си искал да заблудиш, че нямаш завършени работи? Себе си ли? Нали половин век преди тази "автобиография" ти направи първата си изложба в Кюстендил и с това сложи начало на развитието на изобразителното изкуство в града? И оттогава започна твоят стремглав път като художник? Възхитиха се на дарбата ти твоите съграждани, събраха пари, за да отидеш да се учиш в София. А ти даже до там пеша отиде, за да не харчиш средствата, които бяха отделени за твоето образование. И не - ти остана чужд на социлистическия реализъм. Иначе щеше да рисуваш димящи комини, заводи, язовири, в най-добрия случай партизански полянки или партийни ръководители с каскети. Както много твои колеги бяха принудени да го направят.

Тъжно ми е, любезни наш читателю, като пиша тези редове, обидно ми е за този велик творец. Оставям на теб, независимо от твоите пристрастия, да си направиш изводите. И дано те да са правилните.

Отраснал съм сред картини от големи художници, неземната красота на това изкуство не може да ме изненада. Така си мислех, докато не отидох в Художествената галерия, носеща името на Майстора в град Кюстендил, по случай някаква негова годишнина. Разглеждам десетките му картини, подбрани между неговите 1357 творби, с които разполага галерията. Там, където обикновено стои подписът на художника, е празно. Нищо не нарушава хармонията на тези "късове от пространството", както той сам ги определя, запечатали непреходни красоти. Определящ себе си като рисувач, той е убеден, че художественият почерк ще говори по-истинно от неговия подпис. Спирам се пред този чуден свят, заселен с красиви и чисти лица, излъчващ спокойствие и размисъл. Девойки, руменеещи с моминска чистота, жетвари, превили гръб в това огнено поле, много цветя, плодове... И колкото и да съм запознат с това творчество, усещам, че съм останал без дъх, а сърцето ми иска да изхвръкне. Изпитвам чувство, което, уви, рядко ме спохождаше в онези времена. Гордост, че съм българин като този, на когото се възхищавах.

Защото думите на Майстора и делата му, спомените на общувалите с него ни убеждават, че е най-българският ни художник, по-българин от всеки от нас. Художникът Борис Ненов разказва за една работна среща между ръководствата на Съюзите на българските и съветските художници, на която присъствал и Майстора. Говорили каквото говорили, едните поучавали другите (познайте кой кого) царял мир, разбирателство и... послушание. Но в един момент руските другари не били съгласни със своите български колеги, че малка България има повече художници от необятната страна на Съветите. (За разликата в дарбите между едните и другите не сме се осмелили да обсъждаме). Когато спорът се разгорещил, с кроткия си глас се обадил Майстора, за да успокои чужденците: Не се кахърете, България е особено място - земя на таланти. Всички замълчали, защото знаели, че с Патриарха на световното изобразително изкуство не трябва да се спори.

В най-тежкото следвоенно време Майстора виждал бъдещето на изобразителното ни изкуство в завръщането към първичните сили на българската земя и природа. "Отидох да живея и работя при селяните, за да разуча нашия национален тип и бит" - пише той. В картините си той се докосва както никой друг до тях, вижда бъдещето на българското изкуство в следването на собствен път. Отива за малко в село Шишковци, а остава там 26 години. За да върши това, за което Господ го е изпратил на земята - да рисува.

Що за човек трябва да си, за да ти позволи Бог да зърнеш небесните красоти и да ги покажеш на хората? В село Шишковци няма дом, в който да не го познават, в който да не живее споменът за този необикновен, народен човек.

За него материалният свят не е съществувал, няма подобен като него в световното изобразително изкуство. Всичко, което за обикновените хора е стремеж за притежание, дори необходимост, не е вълнувало Майстора. Той е бил красив, впечатляващ мъж и все се е намирал някой (особено журналистите) да попита: Той с тези хубави момичета, дето ги е рисувал, нямал ли е някоя авантюра?

- Той не помисляше за това, защото за него жената беше свята - настояща или бъдеща майка. Дори не ги докосваше. Никога! - единодушни са жените от селото. Боянка Аракчиева, която е рисувана като малко дете, веднъж полюбопитствала и попитала художника защо не се ожени за някоя от тези най-хубави момичета, които са му били модели.

- Никога няма да си позволя аз да дращя, а тя да копае в градината, за да ме храни - бил отговорът.

Бил е желан гост на всяка трапеза, на всеки празник или тържество. Но и там той, отрасналият в недоимък се държал като отшелник. Хапвал колкото да не обиди домакините, но никога месо; алкохол не близвал.

Нямал ли къща или някакъв имот? Имало такава възможност да ги придобие в това село, “рая на земята” по неговите думи. Нямал е.

Живеел под наем при седемчленно семейство, спял на дюшек, пълен със сено, а другата му покъщнина били масичка и столче.

Дали като творец не е изпитвал някаква завист към колегите си? Още като студент той се е радвал на чуждите творби като на свои. "Здравей, Майсторе! Добре си се справил, Майсторе!” - общувал той от сърце. Пословична е неговата скромност, непривична за неговия ранг. "Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята." "Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете". "Според мен Никола Петров е най-даровитият и единствен роден за художник българин." До края на живота си той е омаловажавал своите качества като изключителен творец.

Българинът е любознателен - факт е. Още по-голям факт е, че е любопитен да знае неща, дето не са му работа. Един въпрос вълнувал цялото село - какви ли пари е донесъл рисувача от Америка, къде ли ги е дянал.

Не било необходимо да го подпитват, защото художникът, наивен като дете, сам разказвал на моделките си какво е напечелил в чужбина. Там, в Америка той получил цял куп пари. Но отишъл в един квартал, където живеели бедни хора и оставил парите, за да им купят дърва и въглища. За какво му били в България долари?

Васил Стоилов - също епоха в изобразителното изкуство си спомня за него:

"Всичко у него не беше като у другите. Неговите навици, начинът на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото, походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос. За Майстора живописното творчество непременно трябваше да отразява живота."

За него, който не е бил като другите, всичко, което ние смятаме, че е човешко, му е било чуждо. С изключение на едно - човещината.

А за нея забрава няма.