Как принудиха Майстора да си направи самокритика. “Щяхме ли да знаем за него, ако нямаше ябълки и круши?”, подигравал се с големия художник Богомил Райнов
Годината е 1950-а. Партията ръководителка се е прекръстила на комунистическа и е определила, че “единственият правилен път за развитие на страната е този на съветския социализъм”. Коренната промяна във вътрешната политика утвърждава становището, изразено на пленум на БКП, че на “старата интелигенция не може да се вярва”. “Старата интелигенция” е тази, която нареди България сред най-развитите европейски държави, но червената метла я изхвърля, защото тя не може да изпълнява пропагандните функции на управляващите.
Блестящо съзвездие от художници от европейски мащаб са определени за упадъчни, заслепени от западен модернизъм и чуждопоклонничество. Иван Милев, Цанко Лавренов, Бенчо Обрешков, Кирил Цонев и не на последно място Владимир Димитров-Майстора, обявени, че рисуват сладникави и бездарни творби, постепенно изчезват от културното поле.
Във вестник "Стършел" партийният екзекутор Богомил Райнов помества фейлетон, в който задава въпроса: "Какво би станало с нашия Майстор, ако ябълките и крушите изчезнат от планетата Земя?" Майсторът е нашият най-български художник Владимир Димитров, а авторът, който задава този не риторичен, а подигравателен въпрос, опитвайки се да осмее и унизи един титан, е икона на социализма - постигнал всички почести и слава, с които този строй възнаграждаваше своите най-верни апологети. Но така и не успя да придобие морала, който прилягаше на толкова талантлив човек, спечелил си печална слава с това, че Франция му забрани даже да прелита над страната й.
Червенков обещава помощ на творците, които нямат комунистически мироглед, за да влезнат в единствено правилния път, който вече е очертан - изграждането на новото социалистическо общество. Даден е шанс на всеки един от тях - психотерапевтичният метод, наречен самокритика Невъзможно е било да оцелееш, още повече да просперираш, ако го пренебрегнеш. Тя е била необходимост даже и за идейно подкованите, и най-много за партийните членове.
Майстора е партиец. Като член на Националния комитет за защита на мира е бил делегат на конгресите във Вроцлав, Париж и Варшава. Партиен член, но силно аполитичен, с още по-аполитично творчество. А такива като него тогава ги изкарваха и "народни врагове", което си беше страшна присъда. Не случайно в Централния държавен исторически архив има един странен документ, заведен като автобиография на Владимир Димитров-Майстора. Странен, защото половината от него е с характера на политически доклад, стилът на който издава, че не е писан от художника.
"...Начело с великия Съв. съюз, да се борим за предотвратяване пъклените замисли на империалистите и извоюване мира, независимостта и сътрудничеството между народите. Нека всички съвестни български патриоти и патриотки, сплотени и единни по Димитровски и под знамето на великите учители и вождове на човечеството - Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин - и по озарения от техния гений път, се борим с всички сили за осъществяване светлите идеали на комунизма."
Защото "Шепа американски банкери и техните слуги, в усилията си да отложат неизбежната гибел на капитализма и да "наложат" световно господство, готвят усилено нова касапница".
В другата половина на тази автобиография има кратки сведения за неговия живот, както и опити да се самобичува.
"Целта на отиването ми в Америка бе - да "спечеля" пари и да се върна, за да се отдам на "чисто" изкуство в България. След като платих данък на "идеализма", макар и късно, възприех единствения правилен мироглед - марксизма-ленинизма, а за изкуството - социалистическия реализъм.
Всичко, нарисувано до сега, е само скици, разучавания на хора и природа, като не успях да направя завършена работа... А като нар. съветник в СГНС, поради недобро здраве, показах слаба деятелност."
- Ех Майсторе, Майсторе - задочно си приказвам с него. Живя като светец, почтено, кого си искал да заблудиш, че нямаш завършени работи? Себе си ли? Нали половин век преди тази "автобиография" ти направи първата си изложба в Кюстендил и с това сложи начало на развитието на изобразителното изкуство в града? И оттогава започна твоят стремглав път като художник? Възхитиха се на дарбата ти твоите съграждани, събраха пари, за да отидеш да се учиш в София. А ти даже до там пеша отиде, за да не харчиш средствата, които бяха отделени за твоето образование. И не - ти остана чужд на социлистическия реализъм. Иначе щеше да рисуваш димящи комини, заводи, язовири, в най-добрия случай партизански полянки или партийни ръководители с каскети. Както много твои колеги бяха принудени да го направят.
Тъжно ми е, любезни наш читателю, като пиша тези редове, обидно ми е за този велик творец. Оставям на теб, независимо от твоите пристрастия, да си направиш изводите. И дано те да са правилните.
Отраснал съм сред картини от големи художници, неземната красота на това изкуство не може да ме изненада. Така си мислех, докато не отидох в Художествената галерия, носеща името на Майстора в град Кюстендил, по случай някаква негова годишнина. Разглеждам десетките му картини, подбрани между неговите 1357 творби, с които разполага галерията. Там, където обикновено стои подписът на художника, е празно. Нищо не нарушава хармонията на тези "късове от пространството", както той сам ги определя, запечатали непреходни красоти. Определящ себе си като рисувач, той е убеден, че художественият почерк ще говори по-истинно от неговия подпис. Спирам се пред този чуден свят, заселен с красиви и чисти лица, излъчващ спокойствие и размисъл. Девойки, руменеещи с моминска чистота, жетвари, превили гръб в това огнено поле, много цветя, плодове... И колкото и да съм запознат с това творчество, усещам, че съм останал без дъх, а сърцето ми иска да изхвръкне. Изпитвам чувство, което, уви, рядко ме спохождаше в онези времена. Гордост, че съм българин като този, на когото се възхищавах.
Защото думите на Майстора и делата му, спомените на общувалите с него ни убеждават, че е най-българският ни художник, по-българин от всеки от нас. Художникът Борис Ненов разказва за една работна среща между ръководствата на Съюзите на българските и съветските художници, на която присъствал и Майстора. Говорили каквото говорили, едните поучавали другите (познайте кой кого) царял мир, разбирателство и... послушание. Но в един момент руските другари не били съгласни със своите български колеги, че малка България има повече художници от необятната страна на Съветите. (За разликата в дарбите между едните и другите не сме се осмелили да обсъждаме). Когато спорът се разгорещил, с кроткия си глас се обадил Майстора, за да успокои чужденците: Не се кахърете, България е особено място - земя на таланти. Всички замълчали, защото знаели, че с Патриарха на световното изобразително изкуство не трябва да се спори.
В най-тежкото следвоенно време Майстора виждал бъдещето на изобразителното ни изкуство в завръщането към първичните сили на българската земя и природа. "Отидох да живея и работя при селяните, за да разуча нашия национален тип и бит" - пише той. В картините си той се докосва както никой друг до тях, вижда бъдещето на българското изкуство в следването на собствен път. Отива за малко в село Шишковци, а остава там 26 години. За да върши това, за което Господ го е изпратил на земята - да рисува.
Що за човек трябва да си, за да ти позволи Бог да зърнеш небесните красоти и да ги покажеш на хората? В село Шишковци няма дом, в който да не го познават, в който да не живее споменът за този необикновен, народен човек.
За него материалният свят не е съществувал, няма подобен като него в световното изобразително изкуство. Всичко, което за обикновените хора е стремеж за притежание, дори необходимост, не е вълнувало Майстора. Той е бил красив, впечатляващ мъж и все се е намирал някой (особено журналистите) да попита: Той с тези хубави момичета, дето ги е рисувал, нямал ли е някоя авантюра?
- Той не помисляше за това, защото за него жената беше свята - настояща или бъдеща майка. Дори не ги докосваше. Никога! - единодушни са жените от селото. Боянка Аракчиева, която е рисувана като малко дете, веднъж полюбопитствала и попитала художника защо не се ожени за някоя от тези най-хубави момичета, които са му били модели.
- Никога няма да си позволя аз да дращя, а тя да копае в градината, за да ме храни - бил отговорът.
Бил е желан гост на всяка трапеза, на всеки празник или тържество. Но и там той, отрасналият в недоимък се държал като отшелник. Хапвал колкото да не обиди домакините, но никога месо; алкохол не близвал.
Нямал ли къща или някакъв имот? Имало такава възможност да ги придобие в това село, “рая на земята” по неговите думи. Нямал е.
Живеел под наем при седемчленно семейство, спял на дюшек, пълен със сено, а другата му покъщнина били масичка и столче.
Дали като творец не е изпитвал някаква завист към колегите си? Още като студент той се е радвал на чуждите творби като на свои. "Здравей, Майсторе! Добре си се справил, Майсторе!” - общувал той от сърце. Пословична е неговата скромност, непривична за неговия ранг. "Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята." "Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете". "Според мен Никола Петров е най-даровитият и единствен роден за художник българин." До края на живота си той е омаловажавал своите качества като изключителен творец.
Българинът е любознателен - факт е. Още по-голям факт е, че е любопитен да знае неща, дето не са му работа. Един въпрос вълнувал цялото село - какви ли пари е донесъл рисувача от Америка, къде ли ги е дянал.
Не било необходимо да го подпитват, защото художникът, наивен като дете, сам разказвал на моделките си какво е напечелил в чужбина. Там, в Америка той получил цял куп пари. Но отишъл в един квартал, където живеели бедни хора и оставил парите, за да им купят дърва и въглища. За какво му били в България долари?
Васил Стоилов - също епоха в изобразителното изкуство си спомня за него:
"Всичко у него не беше като у другите. Неговите навици, начинът на живот, желанията му, нешлифованият кюстендилски диалект, облеклото, походката, лаконичният и точен отговор на всеки зададен му въпрос. За Майстора живописното творчество непременно трябваше да отразява живота."
За него, който не е бил като другите, всичко, което ние смятаме, че е човешко, му е било чуждо. С изключение на едно - човещината.
А за нея забрава няма.
Най-четени
-
Как най-големият руски славист описва македонските говори като български език
Град Краковища в южната част на Косово. Жителите са 1098 според преброяването от 2011 година. След Междусъюзническата война селото попада в Сърбия. Според Стефан Младенов в 1916 година Краковища е
-
Секретно Жената на наш дипломат пренася половин килограм злато, без да подозира
Жената на служител от посолството ни в Кайро се оказала с половин килограм злато, без да подозира какво пренася през границата. Случката се развива през 70-те години
-
Иван Добчев разярява Иван Ласкин, стигат до съд
Актьорът завежда дело за клевета. Нападнат е със статия от Добчев, след като се шегува, че и на Луната “Сфумато” ще има пак толкова публика Не за първи път театралният режисьор Иван Добчев се замесва
-
Галерия Виж как Добчев разплаква млада актриса преди 20 г.
Режисьорът крещял на Жана Рашева, че не се справя, през сълзи тя повтаря дубъла до безкрай Фотографът Иван Григоров заснема конфузната сцена на репетиция В социалните мрежи бивша негова студентка
-
Крайно време е да питаме и класната на Бакалова
След като разбрахме мнението на Добчев за Бакалова, крайно време е да питаме доволна ли е от нея класната й в гимназията. Това ще даде нов любопитен нюанс, дори вид полемика, сигурен съм