Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Как Гена Димитрова ни отсрами във Франция, а аз носих на гръб пиян бъдещия известен писател Виктор Пасков из цял Париж

Дворецът на спорта "Берси", който познаваме от доброто представяне на българските лекоатлети, е приковал интереса на парижани. Тече подготовката за най–голямата оперна постановка в света – на "Турандот" от Пучини. Триста хиляди ще бъдат посетителите на тази суперпродукция, смайваща със своите размери.

Сценичното пространство е уникално – 3000 кв. м, разположено на пет нива, всяко от което широко по 55 метра. Основната част е заета от мавзолея-паметник,

висок седем етажа

и тежащ 20 тона

750 електронно програмирани светлини ще осигурят многобройните зрителни ефекти, непознавани до сега.

Подготовката за постановката е започнала в Париж месец по-рано от премиерата й. А в София - още по рано. Защото българското участие в нея е много осезателно. От двеста хористи 150 са българи, също и две от шестте принцеси Турандот. Присъствие не само осезателно, но и изключително високопрофесионално. Големият музикант и хоров диригент Георги Робев освен ръководения от него национален състав Българска хорова капела е подбрал и още петдесет хористи от най-добрите хорови състави. И двете изпълнителки на Турандот не са случайни - Гена Димитрова и Галина Савова са най-добрите изпълнителки в света на тази роля

На първата от тези репетиции, на метър и половина над земята, където бяхме качени на дървени подиуми,

се запознах с

Виктор Пасков.

Бъдещият ни голям писател беше работил като солист в източногермански театър. Със сходни съдби и интереси ставаме добри приятели, нетърпеливо чакаме заминаването в Париж.

В Париж сме, репетициите минават, текат спектаклите. Свободни сме през деня и двамата кръстосваме този град, изумителен и вечен. Един ден посещаваме музея на великия съименник на Виктор – Виктор Юго. Свършваме посещението, излизаме. Приятелят ми изважда сламка, отчупена някъде от писалището на Юго, и съвсем сериозно казва – Да ми напомня, че

трябва да стана писател като Юго.

Обедно време е и на един централен площад си купуваме нещо за ядене и сядаме на една пейка. Компания ни прави една голяма бутилка бяло италианско вино – наречено тука "трапезно", слабо, каквото обикновено французите употребяват обядвайки, за да не си тормозят организмите с вода. Пак подчертавам – виното беше трапезно. Яли, що яли, пили, що пили, по едно време приятелчето ми съобщи:

– Аз май съм пиян!

Бохем е Вики,

не е пияница и знам, че и по-голямо количество твърд алкохол не може да го поклати. Да, ама не! Ставаме да си ходим,

а той не върви,

а танцува.

Отстрани сигурно сме забавна гледка, но на мен хич не ми е до забава. Много път ни чака до "Берси", където трябва да пеем и играем вечерта.

И се започва една! Опитвам се да се качим на метрото, ама не става. Вики вече е на гърба ми (добре че е лек), избива го на закачки,

нечленоразделно говорене и опит да пее нещо по немски.

Тръгваме пеша. Спираме, тръгваме, почиваме и пак ходим. Вики започва да се очовечава и да използва собствените си крака за придвижване.

Разговорът се избистря, немските песни намаляват и съвсем изчезват. (След години една от съпругите на Виктор беше французойка, за която се ожени в Париж, живя там, прописа на френски, заговори езика перфектно - стана много образцов франкофон).

Стигнахме до стадион "Берси", който беше затворен, защото беше още рано за спектакъла. Обикаляме го отвсякъде, тропаме, чукаме и хеле една врата се отвори. Когато видяха нашата разбита дружина, служащите нададоха едно яко и любимо на французите О–ла–ла. И докато се усетя, те поеха грижите за моя измъчен приятел.

Светкавично го разсъблякаха

по гащи,

вкараха го в банята и го заобливаха със студена вода. Хукнаха към автомата за напитки и периодично го тъпчеха с кафе. Вики се оправи, безпроблемно участва в представлението. И никой нямаше да разбере за тази случка, ако той – възхитен от себе си, не започна да я разказказва – разбира се, артистично доукрасена. Повярвах му, че ще стана добър писател, а и това му предсказваха литературни критици, защото той току-що бе написал и издал един сполучлив роман.

Ех, Викторе, приятелю! Да беше ти дал Господ още дни и днес пак бих те носил на гръб, независимо че вече съм стар, дебел и болен. Е, сигурно не бих издържал толкова дълго разстояние.

Когато на премиерата Гена Димитрова запя, колегите от Тулузката опера, с които заедно участвахме, забравиха сценичните си задължения, обърнаха се към певицата със смаяни изражения и от изпълнители се превърнаха в публика. Те не бяха подготвени за това, което чуваха, въпреки че преди това ги уверявахме за необикновения талант на Гена. И за съжаление имаха известно право да не ни повярват.

Предната година пак участвахме в "Берси" в други спектакли, в които българският баритон Стоян Попов щеше да се изяви в роля, в която нямаше съперник по цял свят. Ние го очаквахме с нетърпение и бяхме проглушили ушите на френските си колеги, че

ще чуят едно певческо чудо.

Гласът е красив, но капризен инструмент и певецът никога не знае кога и по каква причина може да му изневери. Стоян излезе, пя но... разочарова ни. Разочаровани бяха и организаторите на културното събитие и отмениха останалите участия на българина. Посърна Стоян Попов, посърнахме и ние. Нашето посолство се опита чрез Френската комунистическа партия да оправи нещата, но уви – ходатайството удари на камък.

Оповестени като "небесен дар", бяхме особено щастливи.

На премиерата Гена Димитрова дойде направо от Миланската “Ла Скала”, където също бе пяла ролята на принцеса Турандот. Най–големите италиански ежедневници, обикновени много критични към чужди изпълнители, бяха отбелязали. "Не е нужно да влизате в “Ла Скала”, за да чуете Турандот на Гена Димитрова, защото нейният глас се слуша още от площада пред оперния театър".

Великият тенор Пласидо Доминго отказа да й партнира, две години след това на Гена не й даваха сопранови партии, защото никой от големите не искаше да пее заедно с нея.

Предвидените оперни спектакли завършиха. Триста хиляди гърла неистово аплодираха, скандираха имената на двете принцеси, двете български изпълнителки. Не останаха по-назад и най-авторитетните вестници,които отбелязаха,че операта оправдава името си “Турандот” само когато участва Гена Димитрова - голямата победителка на премиерата. В момента най-голямата Турандот, запълнила най-после празнината след Биргит Нилсън" - отбеляза Пиер Пети във в. "Фигаро". Режисьорът Виторио Роси и диригентът Мишел Пласон - тандемът, който завладя "Берси", са единодушни - Галина Савова не отстъпва на своята сънародничка. А Мишел Пласон добави - “Участието на Българската хорова капела, подсилена с най–добрите певци, бе небесен дар”. А ние, оповестени като “небесен дар”, бяхме особено щастливи.

Триумфалният български певчески маратон след Париж продължава - очакват ни спектакли в Ним - градът на слънцето и изкуствата, "Френския Рим" както е отбелязан във всички френски туристически пътеводители. Тук не разчитат само на красивата природа, на изключително богатото археологическо наследство, останало още от Римската империя. През лятото

се организират специални оперни спектакли,

изиграни в амфитеатър с двехилядна история, безброй културни изяви от всякакво естество. Научавам от местните медии, че киноидолът Жан-Луи Трентинян ще бъде на разположение на всеки, който иска да разговаря с него.

Интересен и поучителен е творческият му и житейски път. Учил актьорско майсторство в Париж с упоритост и постоянство, но преподавателите му не очаквали да постигне някакъв успех. Причината била акцент, несъвместим с професията и непреотдолима свенливост. Роже Вадим открива провансалския срамежливец като начинаещ артист в малък театър. Режисьорът останал поразен от живото и изразително лице, с обаятелна и малко свенлива усмивка, излъчващо чара на роден любовник. Поверява на него и на Бриджит Бардо главните роли във филма си "И Бог създаде жената".

Филмът става култов, а Трентинян – звезда.

Но "звездната болест" го отминава

Той не се стреми към слава и популярност, но те непрекъснато го застигат в неговата кариера.

И ето ме при световния кинолюбимец Жан-Луи Трентинян. Естествен, непринуден, очарователен – такъв, какъвто го знаем от филмите му. Който в дългия ни разговор блестеше с неповторим и рядко срещан хумор.

– Организаторите на тези срещи правят документален филм, който ще заснемат със скрита камера – ми казва той когато се запознаваме. Съгласявам се. После добавям:

– Ще стане документален филм с комични акценти. Толкова е забавно да чуваш как чужденец говори езика ти. Питам го дали мога да записвам разговора.

– Разбира се. Журналист ли сте?

– Певец съм. И това благоприятства нашето общуване, защото се оказва, че актьорът в свободното си време се занимава с поезия и музика.

– Може би затова филмът "Един мъж и една жена", с който българската публика ви заобича, е пълен с поезия?

Трентинян не отрича. После добавя:

– Лолуш е роден с камера в ръка,сложна личност, с оригинален метод на работа и разбира се, му сътрудничих в някои наивни неща. Преди търсих интересни герои, а сега - идеи. Започнах внимателно да подбирам ролите си.Сигурно това се дължи и на годините. Не всичко,което играя, допада на човека Трентинян. Обичам да правя "несимпатични" роли, защото в тях се проявяват по-сложни характери. Много обичам и да играя в театъра,защото там актьорът всеки път започва "от нула".

Едва двадесет и една годишен, той вече участва тук, в Ним, в театрален фестивал - един много слаб младеж, облечен от главата до петите в благороднически дрехи.

– Да, не съм я забравил тази антична сцена. Имаше между нас един възрастен актьор, наричахме го "Рака", защото все се придвижваше заднешком. Реших и аз да опитам, но докато се усетя, паднах от сцената. Добре че не беше високо.

По този анекдотичен начин Трентинян подсказва, че от началото на кариерата си не е искал да бъде подражател. "Повърхностните персонажи са му безкрайно чужди - казва за него известният режисьор Ерик Ромер.

- Когато Ромер ми предложи да направим "Моята нощ при Мо", познавах сценария от няколко години. Прекрасен, но аз не желаех да играя ролята, както я виждаше режисьорът. Накрая победих и мисля, че се получи интересно.

Затова артистът отхвърля безкрайно интересни предложения, за които неговите колеги могат само да мечтаят. Високата му професионална взискателност безпогрешно му подсказва, когато те не отговарят на творческите му принципи.

– Вие сте много взискателен към себе си. Имате ли любим филм?

– Да. "Конформистът". Продължавам да го смятам за най-доброто, което съм снимал досега. Когато го видя, Моравия ми каза:" Жан-Луи, този филм е станал много по–хубав от романа ми".

– Какви желания имате?

– Имах възможност да пътувам много, обиколих Южна Америка и Африка. Вече искам да спра да снимам и сигурно до две години ще го сторя. Целият ми живот мина в пътувания, винаги имам ангажименти, някави срещи, винаги с нещо съм зает. А обичам свободата...

И ние, и светът тепърва все повече ще откриваме големия принос на България в световната културна съкровищница. Горд съм, че аз и мои колеги от различни жанрове внасяхме своя скромен принос в културата на Франция. Щастлив ще бъда, ако причисляването ни към франкофонията не остане само на думи, а се изпълни със съдържание.