Тарикатщината не може да бъде стопирана

Тези дни ми се случи нещо, което искам да споделя. Не е нещо извънредно, не е нещо страшно, но пък според мен казва доста неща. Става дума за едни три лева, които изгубих или по-точно ми бяха отнети по най-финия начин.

Предполагам, че в подобна ситуация са изпадали доста хора, но на мен ми се случва за първи път. Ето, наложи ми се

да хвана такси някъде след полунощ Таксиметровият шофьор беше възпитан, културен, говореше ми на “вие”. Попита ме да увеличи или да намали климатика. После ме попита имам ли претенции за музиката.

Някъде тук нещо ми зацъка в мозъка. Казах си, чак пък толкова - и климатик, и музика… Отдавна или май никога не се е държал така с мен таксиметров шофьор. Пътувахме. Всичко беше повече от нормално. Гледах апарата, който отчиташе километрите и парите и там всичко беше нормално.

Нямаше никакво натискане на онзи прословут бутон, с който много често те лъжат. Извадих банкнота от десет лева и казах да ми върне 3.

Той

вдигна рамене

и ми каза, че няма три лева, че съм му първият клиент, че много съжалява.

Тонът му беше равен, спокоен, изобщо нищо в него не излъчваше напрежение. Попитах го: “Добре, какво правим?” Той пак повдигна рамене и видях някаква тарикатска ехидност в погледа му. Последва дълга пауза, като в

радиопиеса

на ранния

Харолд Пинтър

След неловката пауза му казах, че няма да мръдна от колата, докато не ми даде трите лева.

Шофьорът видимо започна да се изнервя, започна да рови в джобовете си и да ми показва, че са празни. Дори ми каза, че няма никаква вина. И защо аз не съм имал по-дребни. Тук аз също не издържах и му обясних, че три лева не са малко пари, че с тях можеш да си купиш три хляба, че това, което прави в момента, е доста просташко. Но всъщност се почувствах абсолютно безсилен, омерзен и слаб.

Разбрах, че по никакъв начин няма да мога да променя ситуацията. Излязох от колата и единственото, което успях да направя, е

да затръшна

максимално силно вратата с целия яд, който ми се насъбра през последните минути.

Прибрах се и главата ми направо бучеше. Естествено, че изобщо не ставаше въпрос за трите лева. Не ставаше въпрос за това какво утре бих могъл да купя с тях. А единствено и само за тази тарикатщина, която се пръска навсякъде около нас. Която вече е в такива размери, че не може изобщо да бъде овладяна, стопирана, изчистена.

Ужасно много хора живеят с мисълта, че

другият трябва

да бъде прецакан,

че трябва да му подложиш крак. Живеят с мисълта, че ако не го направят, те самите се чувстват излъгани от нещо. И за съжаление това е навсякъде, във всичко. Тези същите хора, иначе са най-големите псувачи на живота, на държавата, на вселената. Но когато трябва да протестират, да изкажат позиция, просто се скриват. Няма ги. Липсват.

Сигурен съм, че този таксиметров шофьор същата вечер е излъгал поне още петима като мен. Сигурен съм, че когато се е прибрал от работа, е бил най-щастливият човек на света. Сигурен съм, че за него, в болното му съзнание, да прецакаш няколко човека, е равно на това да си изкачил някой осемхилядник. Или казано по друг начин, това е висша форма на героизъм. Сигурен съм още, че с пяна на уста от щастие е споделил пред близки познати как ударил с три лева някакъв смотаняк с очила или нещо подобно.

Признавам си, тези три лева не ми дават спокойствие през последните дни. Измервам ги в много неща. Във всички онези работи, които ни спъват да вървим напред. Да сме с една идея по-възможни и хармонични за времето и за света. Но явно това е положението. И май такова ще си остане. Дано да греша.