Искам да споделя с вас нещо, обичам един човек от дете. Бях може би на шест, когато го молих да оберем заедно черешата в двора на старата ни къща... или правеше онзи прът с метална кутия накрая забита с пирон, с който прът беряхме круши, докато стояхме и гледахме люляка... или сигнала на кент-купе. Този човек, при който можех винаги да се кача на горния етаж и да му кажа: "Вуйчо, може ли да ми оправиш колелото." Този човек, който отгледа 60 хамстера заради нас с Карла, моят кръстник и може би за всички най-добрият човек, който познаваме в махалата. Същият този вуйчо, при който можеш да отидеш и да го помолиш, когато нямаш подарък за някой, да ти даде нещо, което е направил от глина. Да, той беше грънчар, истински майстор, точеше на колело, източваше всевъзможни вази, саксии, свещници. Печеше ги, след това ги глазираше и ги печеше отново. Този мил вуйчо, който беше далече от суетата, караше цял живот една Лада, после една Шкода.

И сега, когато се прибирам и виждам вратата на ателието му и знам, че няма да го видя повече наистина боли. Ужасно болезнено е да имаш лоялен човек, който те обича от две годишен, да изкараш 40 години с него и да знаеш, че няма да го видиш повече. Липсва ми не само той, но и неговият талант, неговото гениално чувство за хумор. Дано не съм ви натоварил, имах нужда да го споделя.

*Башар Рахал във фейсбук