Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Стрела в  небето над София

Посвещава се на капитан Димитър Списаревски, живата торпила, загинал, защитавайки небето на София през 1943 г.

ТОЗИ текст се посвещава на капитан Димитър Списаревски, живата торпила, загинал, защитавайки небето на София през зимата на 1943 г. Роден е на 19 юли 1916 г. в Добрич.

Ние, българите, като че ли по-често почитаме смъртта, а не рождението. Това е опит да почетем и двете.

Потта се стича по челото ти. Тръгва надолу. Усещаш гъделичкането ѝ. Соления ѝ вкус, когато стига устните. Зима е, а ти се потиш. Мъгливите декемврийски облаци изглеждат толкова гъсти, сякаш можеш да ги накъсаш.

Да ги накъсаш като бяла добруджанска погача. Погачата на мама. Най-вкусната. Най-милата.

Ти си роден там.

В твоята Добруджа.

Синът на полето, който ще покори небето.

Небето.

То е всичко за теб. Цял живот го преследваш. Ето го твоето небе.

Всичко се обагря в златно. Златно от слънцето. Облачното море е под теб. Носът на самолета ти прорязва сивотата и блясва като острие.

Красив е твоят “Месер”.

Изчистен. Устремен. Стрела.

Неслучайно ние, българите, си му викаме “Стрела”.

И изведнъж сърцето почва да бумти като мотора на самолета ти. Виновни са очите ти. Пред теб като на длан виждаш огромна армада. Стотици летящи крепости. Като могъща древна флотилия те плуват над облаците. Могъщи, въздесъщи, истински господари на висините. Преродени дракони.

Неволно изпитваш страхопочитание към човешкия гений. Бог или дявол е създал тези красиви чудовища? Чудовища, пълни със смърт. Защо човек създава най-великите си творения в името на смъртта? Нямаш време да търсиш отговор. Просто

след няколко

мига въпросът

ще е кой кого

Ти или той. Ние или те. Среден път няма. И все пак мощта им е по своему красива.

До американските крепости ти и българските изтребители изглеждат като прашинки. Като рояк пчели около кошер.

Опитваш се да успокоиш ритъма на сърцето. Трудно е. Това е първият истински бой. Адреналинът бушува във вените ти. Налягането шуми в ушите ти. Опитваш да си спомниш някакви цифри. Цифрите успокояват. Това са тежки американски бомбардировачи Б-24 “Либърейтър”.

Маса - 25 тона. Разпереност на крилата - 34 метра. Дължина - 21 метра. Въоръжение - бомбов товар 3 тона и 600 килограма. 10 тежки картечници “Броунинг”. Калибър 12,7 мм.

Наистина крепост. Крепост, която може да се скрие зад завеса от олово. И тогава избухва хаосът. Стадото си има кучета. Отвсякъде връхлитат вражи изтребители.

Съотношението

е шест към

едно за тях

Посоките се объркват. Горе става долу. Лявото – дясно.

Светкавици от трасиращи куршуми разсичат небето като огнени мечове.

Някой вика от възторг. Друг от болка. Трети просто е разкъсан от куршуми. Не прилича на романтичен рицарски двубой. Така е само в книжките. Важни са победата и оцеляването. Разстрелът в гръб е разрешен. Крепостите пред теб са толкова близо и толкова далеч. Преградата пред тях е непробиваема. Като стена в синевата. И изведнъж откриваш пролука. Гмурваш се надолу. Пропадаш. Ускорението те притиска към седалката. И после пак нагоре. Най-накрая. Свободен си. Свободен да удариш. Ето ги пред теб. Формация от 16 сиви дракона, носещи бомбите си към София.

Ти и твоята малка “Стрела” срещу огнения щит на 160 картечници. Но изненадата е на твоя страна. Те не очакват атака отдолу. Прицелваш и натискаш спусъка, спокоен, хладен, леден, потта ти е станала скреж.

Скрити в крилата ти малокалибрени оръдия започват своята смъртоносна работа.

Куршум след куршум, снаряд след снаряд летят към целта. Успяваш.

Летящата

крепост е

уцелена

Виждаш дим. Но тя не пада. Драконът не се предава. Прекалено е силен, прекалено е мощен дори и за теб. Крепостта е непревземаема. Непоклатима. Непобедима. Недосегаема.

А ти винаги си мразел недосегаемите. Независимо дали е нагъл полицай, вманиачен офицер, или тези самодоволни демони, неканени от никого в българското небе.

А може би не са самодоволни, може би вътре стоят уплашени момчета, които просто изпълняват заповеди. Толкова е лесно, натискаш копчето и бомбите политат.

Не виждаш смъртта, не виждаш разкъсани тела. Даже може да се прибереш навреме за вечеря.

Отново те обзема яд. И се втурваш. Като мълния. Тритонният ти изтребител се врязва в Крепостта. Металът реже метал. Взривът е оглушителен. Огромният самолет се разпада, а ти пропадаш надолу към родната земя. Не чувстваш нищо. Нито болка, нито възторг. Само усещането, че си останал верен на себе си. На родината си. На бялата добруджанска погача. Най-вкусната. Най-милата. На мама.