Нощувка за 35 лв. в мръсна стая на морето.

Наложи ми се да използвам услугите на квартирно бюро в южен, курортен, слънчев, прекрасен български град. В бюрото жена на възраст около 60 г. с едната ръка пуши и чопли семки, а с другата държи дете, предполага се, внучето.

Облечена по къси гащи и тениска, на която има изображение на женски устни и между тях надпис Love. Прическата й напомняше героинята Крюела Девил от филма “101 далматинци”, известна с това, че събира кученца, за да одере кожите им и от тях да си направи палто.

Гледката е леко шокираща, но си казваш: “Нищо, аз да си намеря място за спане, пък как е облечена, майната му.” А и не всеки трябва да се съобразява с твоя вкус.

Но си казваш и друго. Можеше поне да се облече по друг начин, общува с хора, все пак в живота има някакви елементарни етикети. Но това да е проблемът.

Квартирното бюро прилича на малка будка и мирише на спарено. Това да е проблемът. Питаш за свободни места. Има достатъчно. Жената с онази блуза започва да вика: “Гошо, Гошоооо”. Отнякъде изкача Гошо. И той е приблизително на шейсет.

С потник, къси гащи и овехтели джапанки. Спазаряваме се за прилични пари, плащам предварително нощувката и Гошо ни казва да караме след него, за да ни покаже мястото за спане. Овехтелите джапанки и мръсният потник се озовават в доста луксозен автомобил.

Получава се нещо като дисхармония. Спираме пред малка кооперация, която на вид изглежда повече от добре - приветлив двор, цветя, райграс, беседка от ковано желязо с бели столове и меки възглавници. Казваш си: “Ще си изкарам хубаво, ще бъда в хармония с времето, света, с всичко.”

Гошо ми дава ключа за стаята и ми пожелава “всичко добро”. Качвам се и влизам. Шок! Всичко, което може да те накара да повърнеш, е събрано в тази стая. Няма да изреждам, но все пак: мръсна дограма, мръсен под, мръсна баня. Мръсно. Легла, които ми напомниха за казармата.

В банята пластмасови чаши, употребявани, от 5 стотинки, в които най-вероятно и съвсем логично би трябвало да си сложиш четката за зъби. Единственото хубаво нещо са малките нощни лампи, които на целия фон изглеждат като бижута, но по-късно се оказва, че не работят.

Късно е. И не мога да реагирам. Няма за кога да търся друго място за спане. В главата ми нахлуват всякакви мисли. Чувствам се прецакан, обиден, онеправдан. Чувствам се просто излъган. Не мога да си намеря място в мръсната стая. Не разбирам защо е всичко това. Да, парите не са много - 35 лева на вечер. Но все пак са пари.

На сутринта пак шок. В девет и половина на вратата се чука яростно и настървено. Жена, явно работеща като камериерка, ако изобщо може да става дума за това, ми обяснява, че трябва да напусна до десет часа, защото идва полска група. Горките поляци! Онемявам. Нямам думи. Но и нищо не мога да направя. Тук вече не съм обиден, а разбит. Усещането ми е, че всичките ми човешки права са стъпкани, погазени.

Разказвам за тези няколко часа от моя живот поради една-единствена причина: защото просто ми писна от тарикати като Гошо и неговата Крюела Девил. Имам чувството, че тук, в това иначе прекрасно място, непрекъснато трябва да си нащрек, за да не бъдеш излъган, прецакан, преметнат.

Непрекъснато някой иска да те направи на глупак. Всеки те вижда единствено и само като портфейл и нищо повече. И това е във всички сфери на живеенето ни. Не може ли да бъдем с една идея по-добри един към друг, по-съпричастни, по-толерантни. Какво толкова ни пречи поне да опитаме. Но явно е трудно!