Обръщение към “хората с възможности”

В софийската галерия “10” Ивайло Пашкулски представи пред публика идеи, скици, мечтите си за “Монумент на любовта”.

В продължение на близо месец всеки любопитен ценител можеше да види какво значи това. Ще го щрихирам в няколко изречения. 80-метрови скулптури сгради на мъжка и женска фигура от бетон.

Във вътрешното пространство на кулите могат да се представят книги, изложби, концерти, пърформанси. През вита стълба ще се стига до главите на двете кули, които представляват стаи, като през “очите прозорци” ще се вижда панорама на другата глава, както и пейзажът наоколо.

Предвидено е да има специално осветление и техника. И още много неща. Най-важното е, че авторът иска всичко това да се случи тук, в България. Тези идеи, скици, мечти вече не могат да се видят, защото футуристичната изложба, не знам точно как да я определя, беше закрита на 8 юли.

Но на мен много ми се иска за Ин и Ян да се говори малко повече и монументът наистина да се случи. И всичко това да има продължение, да не остава в забрава и тъма.

Как може това да се реализира - единствената дума е пари. Или аз поне за друга не се сещам. Нямам представа колко ще струва, но съм сигурен, че с добро отношение на хора с възможности монументът няма да е утопия.

В България има доста “хора с възможности”, които дават нечовешки пари за нечовешки глупости.

Културата им на харчене е толкова ниска, че човек понякога се чуди дали те самите не са някакви извънземни, дошли от друга планета. Но има и други, които наистина могат да помогнат, да бъдат съпричастни.

Ясно е, че само с помощта на тези, вторите, монумента на любовта може да го има. Лошо ми става, когато видя някаква прекрасна идея, която наистина може да те промени, да те направи различен, да те накара да се отдалечиш от бит и глупости, да не може да се случи.

Много мои приятели и познати артисти така оставиха в скриновете невероятни неща, за които никога не можа да се намери финансиране. Не обвинявам никого, това не е локално. И по света е така, дори по белия. Само констатирам, че ме боли от това, че не ми е честно.

Разбира се, да намираш пари за идеите си, също е изкуство и някои артисти го могат, други - не. И ще става и ще се превръща във все по-голямо изкуство. Натам вървят животът и времето. Само да не забравя да кажа обаче, че тук се изсипват много пари от различни места за неща, които са временни, които

не оставят драскотина, белег Неща, които никога не могат да те накарат да издишаш света по различен начин. Но това е положението.

Връщам се към Ивайло Пашкулски. Признавам си, не бях го чувал. Още по-малко имах представа какво прави. Но това е мой проблем. Един приятел ми каза за “Монумент на любовта”. И като видях за какво става дума, наистина се развълнувах.

Проряза ме чувството, че това е нещо различно. Нещо, което, надявам се, не звучи патетично, а кореспондира и с вечността. Нещо, което те кара да полетиш сред облаци и месечини. Изпълва те със смирение. Отприщва пориви. Разлиства те. Отшумява в теб, но всъщност ехото е много силно. И, разбира се, мозъкът ти прелива от онова парче на Джон Оно Ленън: “Всичко, от което се нуждаеш, е любов”.

Няма значение къде идеята на Пашкулски ще се случи - дали в София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, дали в някой по-малък и не така атрактивен град. Важно е да се осъществи. Важно е да не умре в някое чекмедже. Важно е да намери съмишленици и приятели.

Знам, че не е лесно. Знам, че трябват много усилия. Но знам, че понякога се случват и чудеса. Или поне така ми се иска. Дано тези думи помогнат поне малко за това.