Мразят го, а пък той иска да го обслужват.

Лято е. И аз да се включа по темата туризъм. С приятели решихме да посетим едно заведение в центъра на курортен град. Обстановката беше нормална, музиката - без извивки. Имаше достатъчно свободни места, така че се настанихме на маса, която ни хареса.

И ето първия момент! Още преди да сме седнали, към нас се затича сервитьор, който хвърли едни менюта на масата и ни попита: “Нещо за пиене?”

Казах му, че имаме нужда от малко време за адаптация, поне няколко минути да седнем, да помислим и тогава.

Човекът сервитьор така ме изгледа, че се почувствах виновен и безсмислен, почувствах се като човек без никаква алтернатива на този свят. И си казах: в такива ситуации човек или моментално напуска с гръм и трясък, или остава да види какво ще стане.

Любопитството у мен и у моите приятели надделя. И сега - втори момент. Седнахме, настанихме се и съвсем естествено започнахме да разгръщаме менютата. В началото, когато той ги сложи на масата, не забелязах, но всъщност сега вече видях, че това бяха поне петдесет страници.

Освен че бяха петдесет страници, шрифтът беше толкова дребен, че дори да имаш най-доброто зрение на света, няма как да прочетеш. И така,

с огромни усилия и с голямо кьоравене (съжалявам, че използвам тази дума) започнахме да четем. Без да преувеличавам, това си беше едно голямо усилие за целия организъм. Но всъщност беше и много любопитно какво толкова може да има в тези близо петдесет страници меню горе-долу с размерите на един малък роман.

Имаше всичко, за което човек може да се сети, но и за което и не може. От конско до всякакви риби и октоподи, от телешко до всякакви пържоли и кебапчета, поне десетина вида гъши дроб, поне шейсет вида салати, поне петдесет вида десерти, десетки разновидности на хляба.

Ужас. Когато човек започне да чете такова нещо, дори да е най-гладният, най-кръвожадният, според мен ще му прилошее и поне една седмица ще бъде на диета.

Лично аз изпаднах в пълен шок от този роман. И си помислих, че за такова нещо в кухнята трябва да работят минимум двайсет готвачи и още толко асистенти. А според мен в този ресторант имаше максимум двама.

Как става това? Голяма загадка! За да изпълниш такова меню, кухнята ти трябва да е еди колко си квадрата.

За да си етичен към клиента, с този роман, който предлагаш, ти трябват още толкова много неща. Дойде сервитьорът, аз си поръчах чаша вино с петдесет грама сирене. Направих го като защита. Направих го, за да парирам последствията, които най-вероятно щяха да се случат, ако си поръчам например конско с кашкавал, обилно полято със сос от босилек или телешка пържола, маринована в лучен сос и сметана.

Тук обаче пак направих фал. И пак ме изгледаха лошо, “на въпреки”. Първо, на чаша имало само един вид вино, иначе мога да си избирам различни видове бутилки. А сирене под 100 грама не може. И отново се почувствах безсмислен и направо ми идваше да го ритна и да се махна. Обаче любопитството продължаваше да надделява.

Моите приятели и те заеха защитна поза и си поръчаха ракия с шопска салата - класика и най-безопасно. Не щеш ли обаче, от тяхната ракия нямало и можело ли да си изберат една друга, която беше два пъти по-скъпа. А когато казаха шопска салата, бяха изгледани, все едно са убили Кенеди.

Не издържахме и станахме. Сервитьорът така изпуфтя, че останах с усещането, че ще си счупи гръбначния стълб. И тук някъде аз вече се предадох пред всичките мои близки и познати, които непрекъснато ми говорят за Гърция и на които винаги съм бил контра.

Малки менюта с по пет-шест неща, обслужване с уважение, без значение какво и колко си поръчваш. Респект към клиента и някакви подобни работи. Толкова ли е сложно?