Така експонатите излизат от мухъла на миналото и влизат в бъдещето

Прочетох, че Националният литературен музей тръгва на обиколка или турне с изложбата си “Литература и памет”.

Първата спирка е Добрич. Част от нещата, които любопитни граждани ще могат да видят, са сребърната лира от музея на Иван Вазов, както и телефонът му, пишещата машина на Пенчо Славейков, мастилницата на Алеко Константинов, възстановка на част от кабинета на Яворов и още много прелюбопитни неща.

Идеята е да се разчупи общоприетото, че един писател може да бъде приет в безвремието единствено през книгите си, но да се покаже и другият му свят и живот. Или поне аз така го разбирам.

Хареса ми идеята на изложбата, защото мисля, че това също е много важно и носи някакъв специален трепет в съзнанието. Но още повече ми хареса, че Националният литературен музей си позволява да направи турне.

Казвам това, защото добре знам как в подобни свещени пространства всяка стотинка се реже на четири.

В тях вечно се пести като за последно. За тях винаги или почти винаги пари липсват, а и някак винаги са на опашката на всичко. Просто финансовите им проблеми се подминават с мисълта, че сега в този момент има много по-важни неща за решаване. И както се казва, някой ден ще им дойде редът и на тях.

В контекста на това знам как много хора, четящи тези редове, веднага биха си казали: този пък за какво е седнал да пише. Виж какво става тук и около нас, а той ми пише за някакъв музей.

Но ето, подминавам това с усмивка и НЛМ тръгва на турне! Браво! Казвам браво най-вече и заради това, че за повечето от нас дори самата дума музей носи кода на нещо вехто, ужасно застояло, достатъчно прашасало, с много мухъл. Нещо, което по никакъв начин не пътува из времето, а единствено и само е присвоило миналото и не мърда от него. И не иска. И не може. Заради това вероятно вина не носи никой, а просто липсва глобална стратегия за музеите, за тяхната адекватност спрямо днешния ден.

По скромните ми наблюдения в малко по-белите страни, мисля, дори съм повече от сигурен, нещата стоят по друг начин. И институцията музей изпълнява доста по-различна функция. Освен минало в него има и големи дози бъдеще. А бъдещето се изразява точно в това: в неговата еластичност, провокация към днешния ден - акции, пърформанси, концерти, четения и, разбира се, най-вече турнета.

Да, за музей тази дума звучи доста нетипично, хашлашки, но лично аз не виждам нищо лошо в нея. И дори съм сигурен, че едно гостуване в различни градове из страната, озаглавено по този начин, ще донесе много повече публика на експозицията. Много повече интерес, любопитство, провокация. Е, публиката няма да бъде колкото на концерт на “Фондацията” например, но със сигурност ще има по-голям зрителски интерес, ако мога така да се изразя.

Живеем във време, в което ставаме все по-постни, все по-епилирани откъм ценности, чувства, памет. Вероятно това ще продължава да бъде така.

Вероятно една музейна експозиция все по-малко ще интересува голяма част от нас, все по-често ще се подминава с насмешка – всеки,

забързан в себе си, налегнат от стотици грижи и тревоги. Нямам представа каква част от нас посещават подобни сакрални места, но предполагам, че броят не е особено голям. И съм сигурен, че ще става все по-малък и по-малък.

Ето затова си мисля, че подобни акции като тази на Националния литературен музей са нещо хубаво и важно. И трябва все по-често да се случват и да се правят и от други подобни музеи. Не че сега не се случват, но е много рядко и не е мащабно. Защото това, което има в един музей като памет, като всичко, освен да се гледа, трябва и да се разпространява.

Иначе губи смисъл. И в много отношения музеят става безполезен за обществото. И онази представа за мухъл, застоялост и мишки ще продължава да гризе съзнанието ни. А все пак сме 2017 година.