“Индипендънт” нарича Памук “един от малцината автори, написали най-хубавите си книги, след като са спечелили Нобелова награда”. Новата му книга “Червенокосата” напълно защитава това твърдение. След “Името ми е червен” Памук доказва наново обсесията си към червения цвят – той тук не е боя на художник, а се открива в косите на красива жена. Да боядисаш косите си ярки за героинята на Памук, е израз на различност, на бунт, на свобода. И дори и тази жена да прекарва с главния герой само една нощ, тя остава завинаги в сърцето му и както се оказва играе ключова роля както в живота, така и в смъртта му.

Защото червеното винаги означава кръв, а когато тя е пролята от близък, е още по-горчива. В тази първоначално невинна история, развиващата се под жаркото слънце в едно малко градче, Памук ни повежда на едно пътешествие към литературни произведения от миналото като “Едип цар” и “Шах-наме”, но не за да обогати културата ни, а за да ни разкрие света на ултимативния грях – убийството на бащата и убийството на собствения син.

Чрез преплетените съдби на героите си авторът ни показва как, дори водени само от любов, хората могат да сеят зло, гняв и ненавист и в крайна сметка да живеят завинаги с чувство за вина и самота. Защото самотата не е просто да си сам, а цял живот да имаш усещането, че си загубил част от себе си, да си убеден, че така и не си получил това, за което всъщност си копнял. За пореден път Памук доказва, че колкото повече човек се опитва да избяга от предопределената си съдба, толкова повече сам затяга примката около шията си.