Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Осиновеното дете обърна живота ни за ден, но то шест месеца гледа с празен от емоции поглед

Тодорка и Радослав Георгиеви днес са родители на прекрасен петгодишен син и категорично твърдят, че още от първия ден са разбрали, че той е тяхното дете. Осиновителите обаче подчертават, че много неща тепърва трябва да се променят и в системата, и в обществото, за да могат хората като тях да се почувстват родители като всички останали.

Дора: С Ради станахме семейство през пролетта на 2006 г., но измина доста време и преминахме през много трудни моменти, преди едно малко човече да влезе завинаги в дома и в сърцата ни. Винаги сме искали да имаме деца, но не бързахме, защото желаехме да създадем сигурна среда преди да предприемем важната стъпка. Така и не постигнахме изначално поставените си критерии, защото в този живот не можеш да стопираш един процес, за да дочакаш друг да го настигне. Винаги има нещо, което се движи по собствена траектория и не e според очакванията ти. Когато вече бяхме напълно готови за по-голямо семейство обаче, се сблъскахме с трудности. Занизаха се месеци, година, две на изследвания, лутане между лекари и диагнози, неуспехи, отчаяние. Имахме и моменти на надежда, но за съжаление краткотрайна - до следващия неуспех.

Ради: Когато нещата не се получиха, както искахме, дойде моментът, в който осъзнахме, че сме готови на стъпката да осиновим дете. Всъщност аз като че ли по-бързо бях готов, по-скоро на Дора й трябваше повече време да узрее за идеята. За нас няма разлика дали детето е биологично или осиновено, то е наше. Притесненията ни, всъщност, в началото бяха по-скоро свързани с това колко време ще ни отнеме процедурата. Носят се митове колко е трудно и бавно, как всичко става с връзки. Ние реално си подготвихме документите точно за две седмици.

Дора: Много лесно стана наистина. Нямахме никакви спънки. Самата процедура премина леко и от подаването на документите до предложението за нашия син минаха осем месеца и половина – по-малко от една бременност.

Ради: Когато жената е бременна, поне имаш някакъв ориентировъчен срок, подготвяш детска стая, купуваш количка, дрешки. А когато чакаш да осиновиш, не знаеш в кой момент точно ще ти се обадят. И буквално за един ден животът ти се преобръща.

Дора: Никога няма да го забравим. Беше 14 септември, Кръстовден. Рано сутринта ми звъннаха от непознат номер и аз сякаш знаех какво ще ми кажат. Много мил женски глас ми съобщи, че сме избрани за родители и че още същия ден можем да отидем да видим детето.

Ради: Естествено че веднага отидохме. Той беше едно уникално, прекрасно момченце с огромна коса. Ангелче.

Дора: Никога няма да забравя пухкавия облак къдрици и чаровната усмивка, с която ни посрещна. Много родители казват, че са изпитали любов от пръв поглед. Не знам дали беше това, но истината е, че той излъчваше невероятна топлина. Взехме решение, че това е нашето дете веднага и без колебание

Ради: Още същия ден задвижихме процедурата. Докато чакахме да си го приберем вкъщи, често го посещавахме в дома. И интересното е, че в началото той проявяваше по-голям интерес към мен. Като ме видеше, веднага идваше с мен да играе.

Дора: От което аз много страдах. Няма да забравим никога и първия ден, когато го взехме вкъщи. Имаше малко тържество в дома, за да ни изпратят и се прибрахме едва към осем часа. Първата нощ всъщност, не спахме - останахме на запалена лампа и го следяхме дали диша.

Ради: Доста време в началото той имаше нужда или да вижда, че има някого до него, или да го държим за ръка, за да заспи.

Дора: През този период много плачеше нощно време. Сепваше се на сън. Имаше нужда да бъде гушкан.

Ради: Истината е, че осиновените деца носят травма и е необходимо родителите да се отнасят с изключително разбиране към тях. Може би цяла половин година след като вече живеехме заедно, погледът на нашия син сякаш беше празен. Играеше, усмихваше се, но очите му бяха черни дупки – без реални емоции.

Дора: Наистина трябваше да минат поне шест месеца, за да се отпусне.

Ради: Важно е и отношението на околните. Аз обичам да казвам, че бабите и дядовците трябва да минат курс на обучение. Защото, колкото и да вярват, че имат опит с многото деца, които са отгледали, осиновените са специални и дори най-обикновеният израз като "оставете го при нас" може да го травмира. Защото трябва много да се внимава с думи като "оставям" и "изоставям" в присъствието на такова дете. Понякога съвсем несъзнателно с най-обикновените изрази сякаш чоплим раната, която то неизменно носи.

Дора: Затова и не бива да се създават допълнителни травми и тайни. Още от първия ден не сме имали съмнения дали ще му разкрием истината. Никога не сме искали да крием от него, че е осиновен.

Ради: Притеснявахме се, разбира се, как да го направим, как да му го кажем. Защото в главата на родителите минават ужасно много страхове, притеснения. Ние имахме късмет, защото от дома ни дадоха албум със снимки от момента, в който е изписан от родилното, до деня, в който ние го взехме.

Дора: Това е така наречената "Книга на живота", в която има снимки и на жените, които са го гледали в дома, и на другите деца. Често я вадехме и заедно я разглеждахме. И той първоначално я възприемаше като книжка, дори не питаше кой кой е. Един ден, малко преди да стане на три, ми зададе въпроса: "Откъде съм дошъл?" И колкото и да е подготвен, човек малко или много се стъписва. Но аз съвсем спокойно му казах, че сме се срещнали в бебешката къща, че сме се харесали и е дошъл вкъщи.

Ради: След това се случи и на мен да зададе същия въпрос и то няколко пъти. И когато му давах един и същи отговор – тоест истината – той се успокояваше и не питаше нищо повече. Можеше да мине седмица или месец и да попита нещо друго, тогава информацията се надгражда. Въпросът е да се остави детето да пита, а не ние да му разказваме и да натякваме. Така ни посъветваха психолози. Важно е да подчертая, че осиновителите имат огромна нужда от подкрепа. Ние имахме късмет да попаднем в българската асоциация "Осиновени и осиновители" и да почерпим от опита на другите родители, както и на вече зрели осиновени. Групите за взаимопомощ са много важни, защото всяко едно семейство разказва своите страхове, тревоги и успехи.

Дора: Контактът с вече зрели осиновени хора пък дава разширен поглед върху психиката на осиновения, върху неговия свят, неговите трудности, неговите въпроси. Чрез тях си обясняваш реакциите на своето дете и се подготвяш за бъдещето.

Ради: Категорични сме, че един ден, когато нашият син вече е пълнолетен и ако пожелае да намери биологичните си родители, ние ще го подкрепим. Всеки има право да познава произхода си

Дора: Категорично сме "за" да не се създава тайна на осиновяването, но от друга страна това няма и как да бъде наложено по закон на родителите. В проектозакона за промяна на Семейния кодекс е отбелязано, че се предвижда всички родители да разкриват истината на децата си. От една страна наистина няма постановена санкция, но в мотивите към проекта ясно е написано "задължение". Каквато и да формулировката на този текст, според нас той няма място в закона, защото това е пряка намеса в семейните отношения. В семействата има и много други тайни, трябва ли всяка от тях да влиза в закона. Много родители са разтревожени, че с такъв текст се компрометира доверието между детето и родителите. Някой ден то може да изтълкува, че е запознато с истината, тъй като родителите му са били задължени по закон, а не водени от собствените си разбирания. Категорични сме, че тайна не бива да се създава и в групите за взаимопомощ. Според нас отговорните институции трябва да обърнат по-голямо внимание на подкрепата на родителите, особено в първите месеци и години с детето. Тогава те имат най-голяма нужда от качествена помощ. За съжаление у нас това е подценено - няма стандарт за обучения на кандидат-осиновители...

Ради: Така е - много от осиновителите не получават достатъчно помощ. И ако човек има въпроси, съмнения, страхове, каквито неизменно се появяват, той сам търси помощ, психолози, групи за взаимопомощ. 

Защо е важно мнението към осиновените в обществото да се промени, четете в хартиеното издание на "168 часа".