Дереджето на спорта у нас днес не предполага олимпийски отличия

Хубаво е България да спечели някой друг медал на Олимпиадата в Рио, но нищо не е фатално и без никакъв медал.
Казвам го предварително, защото след края на игрите започват анализи и коментари колко е зле положението, колко българският спорт е отишъл на дъното. Как онези славни времена, когато от олимпиада сме се прибирали с една кошница златни медали, никога няма да се върнат.
И подобни думи все в тази линия на говорене. Дори си представям повечето заглавия във вестници. Но си мисля, че по-добре да погледнем на игрите в Рио с един по различен поглед и той да е къде се намираме, накъде вървим, правилни ли са стъпките? И какво трябва да се случи, за да се движат нещата в положителна посока. Да го направим без никакво его и максимализъм, а
съвсем спокойно
и напълно реалистично
Ясно е, че тези времена, в които всеки ден виждахме наш сънародник на почетната стълба на медалистите, няма да се върнат. Няма и никаква логика да се върнат. Но и трябва да си дадем трезва оценка къде живеем, в какви времена и какво се случва около нас.
Умишлено не искам да говоря за бази, стадиони, български треньори, които работят за други държави. Или пък за пари, които никога не стигат. И за всякакви такива изтъркани неща, които са се превърнали в мантра и на които сме се наслушали.
Да, всичко това е вярно. Но лично според мен по-важно, особено сега, покрай игрите в Рио, е да се види къде е мястото на спорта днес в България. Има ли го изобщо. Не беше ли изместен от много други неща, които се случиха в обществото ни, в съзнанието ни, в мислите ни.
Какво имам предвид? Не се ли пукат днес фитнесите по шевовете, за да
помпат безсмислени
мускули
голяма част от потенциалните спортисти. Не е ли днес това много по-авторитетно и престижно, отколкото да отидеш да тренираш лека атлетика или плуване?
Като изключим някои футболисти, днес новите идоли кои са - спортисти или някакви други, не искам да ги споменавам? Не се ли възпитават малките в едни други ценности, в които преобладават предимно парите?
А в спорта нищо не се знае - може да успееш, може да не успееш. Може да станеш богат, но може и цял живот да си беден. Много по-рискована инвестиция от всичко друго. Кое е по-престижно тук - да си републикански шампион по плуване или треторазрядна чалга певица?
Второ, колко души отиват на стадиона да гледат републиканското първенство по лека атлетика например - петдесет роднини. Не повече.
Говоря и давам подобни примери, защото това са натрупвания.
Спортът не може да остане изолиран от всички процеси, които текат в държавата.
Не може България да иска да има медали - златни, сребърни, когато общият пейзаж е такъв. И когато това се вплете в липса на бази, пари, скаути, които да обикалят села, градчета, училища и още какво ли не, как да искаме да бъдем на почетната стълбица. Почти е невъзможно. Затова всеки български спортист, който стигне дотам, трябва да бъде произведен за абсолютен герой.
Това е истината. И затова си мисля, че ние, пишещите, разсъждаващите върху тази тема, трябва да бъдем с една идея по-снизходителни,
а не само злостни
и плюещи
И още нещо да не забравя. Мисля, че не греша. Много малко място отделяме в публичното пространство за истинските ни спортисти. Сещаме се, когато дойде време за световно или олимпиада. Много често ги заместваме с някакви странни герои, станали известни с нескопосани изцепки или силиконови половинки.
Явно днес това повече интересува обществото ни, отколкото малко по-истинските неща. А не е честно. Защото да дадеш най-хубавите години от живота си в името на една или две олимпиади, е нещо велико.
И съвсем накрая. Дори и на тази олимпиада да вземем няколко медала, дори да се представим много над очакванията, това по никакъв начин не променя картината с българския спорт. И най-вече олимпийския.