Как да отбележим 100 години от рождението на поета.

Тази година се навършват 100 години от рождението на Иван Пейчев.

Рядко си позволявам да занимавам читателите на вестника с кръгли годишнини. Причината е, че винаги ми е звучало преднамерено, прекалено патетично, дори сладникаво. Но ето сега не се сдържах, защото става дума за голям български поет.

Не се сдържах, защото той е един от големите творци в тази държава, които сякаш са подминати от времето. Липсват днес. Няма ги. Да, в родния му Шумен има учредена награда на негово име и сякаш всичко е дотам. Да, поезията е нещо, което в повечето случаи е извън крясъка на деня.

Тя винаги стои леко в ъгъла на нещата и времето, и оттам отмерва сезони, облаци и любови.

Но от друга страна, поети като Иван Пейчев наистина се раждат изключително рядко и е грехота да тънат в забрава. Не обвинявам никого за това. Нито държава, нито хора, никого. Просто това е един факт и дотам.

По-страшно е обаче, че когато забравата започне да се приема като нещо нормално и естествено, значи нещо ни има. Нещо не е както трябва.

Иван Пейчев не е единственият пример за това. Бих изредил още много имена, за които днес едва ли се сещаме.

Или не искаме. Нямаме време от клоаката на деня, от бит и от какво ли още не. И особено когато става дума за поет.

За тези, които не са го чели, все пак само да кажа, че има стихове, разхвърляни в мрежата и дори и най-предубеденият ще усети истинската поезия. В нея има много болка, тъга, жесток самоанализ. Има всичко онова, което прави поезията едно от специалните неща на този свят. Едно от нещата, което те кара е да преосмисляш непрекъснато живота си.

Може би точно за това поезията не е най-атрактивното и популярно нещо, защото винаги изкарва от тебе нещата, които може би не искаш да видиш. Не искаш да си признаеш за тях.

Предполагам, че в следващите месеци, тъй като е годишнина, нещо ще се случи около Иван Пейчев. Малко повече ще се говори, малко повече ще се шуми. Вероятно името му ще се появи и по някоя от телевизиите. Но за съжаление винаги става така, когато има кръгла дата.

През останалото време е тишина. През останалото време все едно те няма. Или просто си никой.

Не знам кой от многото писателски съюзи ще бъде инициатор на почитането на стогодишнината на поета. Аз си мисля, че трябва да бъдат абсолютно всички, без разделение. Но си мисля и друго:

Нека всеки, който се е докоснал до стиховете му или тепърва ще му се случва, просто да го направи сам за себе си. Да намери един час от живота си да ги прочете или препрочете. Така според мен би било по-честно и естествено. И по-нормално.

А и ако човек е малко по-любопитен и влезе в библиотеката, ще намери и други неща за него. Например за великото му бохемство, за което и до днес се носят легенди. Поне аз съм чувал десетки, ако не и повече.

Тук някъде бих искал да вметна, и няма да кажа нищо ново, че днес в тази страна много хора пишат стихове, издават се стотици книги с поезия годишно, но четящите са обидно малко. Под обидно разбирам, че поезията при нас продължава да се смята за нещо почти извратено и депресарско. За някаква лиготия. Или може би за нещо, което е предназначено за едно много, много бутиково общество.

Но аз съм от тези, които смятат, че колкото повече се чете и купува поезия (и естествено съпреживява), колкото повече тя е важна за хората в една страна, толкова повече хармония и светлина има. И животът тече по малко по-различен начин. С по-малко бит, с по-малко глупости.

Дано да не греша. Със сигурност обаче не греша, като си мисля, че е хубаво всеки българин да знае кой е Иван Пейчев. И поне веднъж в живота си да е прочел един негов стих