Порой от XXL закачки за двамата, но има и много злост, завист и срам

Тези дни срещу Никол Шерцингер имаше малък, нежен атентат. Тя стана жертва на българското. Новата изгора на Григор Димитров пусна снимка в една от социалните мрежи и това веднага отключи огромния писателски талант на стотици наши сънародници. Много от пожеланията, както може да се предполага, са в калибъра на XXL. Има обаче и други, които според мен са по-любопитни. През тях

може да се научи нещо

за инфраструктурата

на България,

за нравите и обичаите ни. Въобще за живеенето ни. Един вид, когато красавицата дойде тук, да е подготвена. Да не направи някоя паник атака.

Всъщност текстовете под снимката на Шерцингер могат да се видят навсякъде в мрежата и всеки може да си направи каквито си иска заключения. Все пак не мога да не отбележа няколко култови като например: да я поканят на прасе в Хасково или пък на Гришо панелката трябвало да се санира, за да не се излагаме. И още подобни перли, изтъкани от думи.

Може би тук някъде е мястото специалисти по народопсихология и гравитиращи около тази специалност наистина да направят един абсолютно професионален анализ на това творчество. То не може и не трябва да се подминава с лека ръка. Повече от сигурен съм, че от него ще излязат наяве всичките ни болки, терзания, тъги, мечти, но най-вече, разбира се - комплекси.

Явно е, че тук, в тази страна, комплексите са много над нормата. Те са ни превзели и ни стискат за гърлото, притискат клепачите ни, не ни дават спокойно да дишаме. И ни правят лоши.

Другото нещо, което моментално изскача от това народно творчество, е завистта. Може да е под формата на шега или на XXL закачка, но това ясно личи. Натъркано е със завист. Завистта към успелите, към тези, които по някакъв си свой, специален начин са постигнали много, какъвто е случаят на Григор Димитров.

Тук ще си позволя да вметна: оттук нататък той само и единствено да пада на корта, вече е в историята. И продължавам: защо всъщност няма нито едно нормално пожелание да е щастлив с Шерцингер, да имат дълъг живот, да се обичат повече, което е най-естественото нещо. И такива подобни работи.

А всичко е

кикот, подхвърляне, подмятания, злостни намигвания

И тук завистта не е, че е свалил еди-коя си, а просто, че е успял в нещата, които прави. Това ясно личи.

Третото нещо, което прозира къде на майтап, къде сериозно, е, че ние, българите, явно имаме много свободно време да се занимаваме с този или онзи. Да, звездите са интересни, любопитни, апетитни за обсъждане и най-вече да “пляснеш” някое мнение за тях в мрежата, но чак пък толкоз! И много точно някои колеги го описаха като българска инвазия под снимката на певицата.

Тук си мисля, че ни липсват толкова много инвазии за наистина важни, неотложни, болезнени неща. Липсва ни да сме заедно, когато наистина трябва и е наложително. Крием се, когато нещо трябва да се изкрещи. Ето, за мен това е тъжното. Не че намирам за толкова страшно това, което се е случило под снимката на Шерцингер, но защо за такива неща ставаме толкова много, а за други не? Защо под такива “каузи” се обединяваме, а от други - беж да ни няма? И се правим, че нищо не се е случило?

Всъщност исках да пробвам тези думи за случката с певицата да бъдат по-смешни, с по-голямо чувство за хумор, но усещам, че не ми се получава. И дано причината да е единствено в мен. Дано аз съм се заблудил нещо.

Мисля си обаче и за още нещо, последно. От тези така наречени перли на народното творчество

се усеща и един срам,

че си българин

Има много думи, от които това ярко се набива. Няма какво толкова да се срамуваме от България.

Тя е хубава, красива и има доста неща, които са единствени в нея. Да, има много проблеми и гадости, но иначе си е прекрасна. В този смисъл не виждам нищо страшно, ако Шерцингер дойде в Хасково. И дори да отседне в несанираната панелка на Гришо. Може пък да е много щастлива точно там. Никой не знае.

Още коментари от автора четете в сайта на "168 часа".