Болезнено празният "Васил Левски" по време на футболната квалификация с Азербайджан е най-точната обществена оценка за всичко, което се случва с българския футбол.
Толкова празни седалки поне аз не помня. Картината направо бе зловеща. Това си беше протестен вот. Оттук нататък ще започнат огромни анализи, коментари, всеки ще изказва мнение, включително и пишещият тези редове.
Ще се искат оставки,
ще се псува този или онзи
Чух обаче много добре думите на Георги Миланов. Те бяха ясни и точни: "Това са ни възможностите." Точка. И си мисля, че е точно така. Каквото и да си говорим, всеки има някакви прагове и тавани. Явно на този етап толкова сме високи - джуджета.
Предлагам оттук нататък да спрем с негативизма, с черната енергия, със слюнките и всичко да започне на чисто. Да се опитаме една идея по-позитивно да погледнем на нещата и отново да построим срутената къща. Сега е моментът. И си мисля, че никога не е имало по-подходящ.
Първо обаче - имаме комплекси за преодоляване и докато не ги махнем, все ще бъдем на дъното. Основният от тях е, че непрекъснато сравняваме всеки национален отбор с онези велики футболисти от "американското лято".
Онова "лято" беше чудо на чудесата и вероятно никога няма да се повтори. Онова поколение беше извънземно и изобщо не трябва да правим никакви сравнения с него. Колкото повече сравняваме "сега" с "тогава", толкова по-зле. Все пак в живота има реалности и ние всички живеем и се съобразяваме с тях. Реалността в момента е коренно различна.
Вторият комплекс е, че непрекъснато се самобичуваме, че българският футбол е наникъде. Че вътрешното първенство е едно от най-слабите в Европа, че сме се превърнали в посредствена футболна нация, че нямаме достатъчно таланти.
Вероятно това е така. Но
кой е казал, че трябва
да бъдем велика
футболна сила?
Защо изобщо живеем с това мислене?
Това мислене убива. Да, ние сме една посредствена футболна нация. Футболът се играе на посредствени стадиони, на стадионите идва обидно малко публика, първенството е повече от посредствено. И въобще всичко около кръглата топка тук е такова.
Когато спокойно и смело си го кажем, когато го видим отстрани без никакви емоции, ще разберем, че е огромна химера да бъдем велика футболна нация. Това няма как да е възможно и реалистично.
И си мисля, че леко ще се успокоим и ще погледнем трезво на нещата. Просто ще видим къде ни е мястото на футболната карта.
Третият комплекс, който според мен трябва да преодолеем, е да спрем с мисълта, че България е люпилня на огромни футболни таланти. Вероятно има такива, но ние
не сме нито Бразилия, нито Аржентина, където можеш да ги ринеш с лопата
Тук също има такива, но те са в пъти по-малко.
От къде на къде и кой реши, че тук е пълно с бъдещи гении, а те в зародиш биват унищожавани? Според мен няма такова нещо.

Целият анализ четете в хартиеното издание на "168 часа".