Hикакъв, ама дори и плах полъх на оптимизъм не лъха в държавата преди първомайския празник на труда.
Оказа се, че сме трети по мързел в Европа - и то в сериозно изследване на Евростат. Колко жалко, че даже и в дисциплини, в които изглеждаме доказани професионалисти, се оказваме посредствени и не можем да се представим като хората, щом позволихме на италианците и хърватите да грабнат пред нас златото и среброто.
В БСП обаче тази новина от седмицата упорито не я забелязват. Те са щастливи и на бронз, макар и с обратен знак - и ще отбележат тържествено с кебапчета и бира празника на труда в Борисовата градина.
Животът и ценностите понякога се обръщат на 180 градуса, но традициите трябва желязно да се спазват.
Да приспим електората с биричка и да му вдигнем самочувствието - той и без това е задрямал в годините на Бай Тошо, когато ни надъхваха, че сме сред най-трудолюбивите нации на планетата, с девиза: "Учи, за да не работиш!"
В БСП все пак не бива да се тревожат много, защото положението в цяла Европа не е никак розово. В изследваните 28 държави на Стария континент цели 9 милиона въобще не желаят да работят срещу едва 2 милиона ентусиасти, които са готови на всичко, за да си изкарат хляба.
 B България по-конкретно 232 хиляди трудоспособни мъже и жени въобще не си търсят работа, а цели 25 000 души биха започнали някъде, но, забележете - "не веднага".
Това ми напомни един репортаж, който гледах наскоро по БНТ 1. Репортерка интервюира млади хора в разгара на работния ден в кафене в Силистра. Да, безработни са - признават, - но засега не им се захваща с трудови дейности, защото майка и татко им дават парички за кафе и цигарки и така им е добре за момента.
Гледаш репортажа и се чудиш как от такъв малък, безнадежден и обречен град е стартирал герой като Младен Михалев-Маджо - олимпийска надежда в борбата, масон, преуспял бизнесмен и вече почти 70-процентов швейцарец.
Но Михалев, който се издигна до най-високи нива в престъпния ъндърграунд, от малък е по спортни училища. Отделен от семейството, той се бори за бъдещето си от невръстна възраст. Това е доказана формула за успех на фона на съвременниците ни - млади мъже, които все по-често живеят и до 30-годишна възраст в домовете на родителите си, обгрижени с топла храна и навреме платени сметки.
E, как да ги накараш да работят, като ги хрантутиш така комфортно? И после се чуди кога станаха стари моми, защо вече и да искат, не могат да си намерят работа, а за създаване на семейство да не говорим...
И в Съединените щати държат много на фамилията, но изритват децата от вкъщи още като дойде време за колеж. Затова там, без да се прехласваме излишно, се работи най-много на планетата. Там да се работи не е срамно като у нас. И освен това, като се работи много, там и се постига много.
При нас, разбира се, семейната връзка е много по-силна, отколкото в Щатите и въобще където и да било на Земята. Семейната връзка в България е издигната в култ и вече легализирана дори и в най-престъпните си форми съвсем официално от съдебната система.
Ето и пример от последните дни - след цели 7 години разследване Веселин Георгиев, наречен за кратко Батко, беше оправдан от Софийския градски съд затова, че докато е бил шеф на пътната агенция, е сключил с братята си Емил и Бойко, наречени за кратко Братко, 8 договора с обществени поръчки за цели 120 милиона лева.
Долу държавата! Да живее семейството!
Да е жив и здрав Батко, който пристигна в София беден от дълбоката провинция, влезе за малко във властта, а днес живее в къща като замък на тиха уличка в един от най-скъпите квартали на столицата.
A министър-председателят ни 15 години след като шофирането на коли с чужди номера стана модно в България, им обяви публично война. И къде мислите се сблъска с този проблем Бойко Борисов? Ами на паркинга на пролетния бал на КРИБ, разбира се. Оказа се, че едрите бизнесмени и индустриалци, иначе щедро накичени с папийонки и фракове за тържеството, които трябва да дават пример в обществото, не желаят да плащат данъци за огромните си като автобуси лимузини.
А ние си мислехме, че само Паскала кара порше с немски номера.
Е в тази реалност, откъде наистина в България повод за оптимизъм...?