Част от българското нещастие и нищета днес, лежи заровено в онази февруарска нощ на 1945. Застреляните в калта на Софийското гробище и крещящите за смърт пред Съдебната палата. Без милост, без дар, отвъд човешкото.

И защото винаги съм смятал, че паметта е важна, нещо от романа "Времеубежище", припомнено от приятел:

...Докато помниш, държиш миналото настрана. Като

да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са

наклякали демони и вълци, зверовете на миналото

стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат.

Алегорията е проста. Докато огънят на паметта

гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят

ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо.

Глутницата на миналото.

Колкото по-малко памет, толкова повече минало.

...

Помня, за да държа миналото в миналото...

(От фейсбук)