Преди малко ми звънна човек.

- Здравейте, аз съм ... Помните ли? Запознахме се на изложбата на Венко Мадолев преди две години.

Помнех гласа, не знаех историята. Оказа се, че сега е на 56. И звъни с деликатна молба:

- Моля Ви да се обадите на лекар .. еди кой си .. и да го помолите да не ми настоява за биопсия, защото тези биопсии дават жестоки разсейки.

Аз ... малко онемях и попитах какво се е случило и той започна да разказва.

През 2018 година го оперират от светлоклетъчен карцином на единия бъбрек. Туморът бил в разпад. Тих. Подмолен. Те ... Бъбречните тумори са такива ... не крещят, чакат, растат коварно, без симптоми. И когато се обадят, тогава често е много късно. Махат бъбрека. Минава време.

И в средата на декември, малко преди Нова година, се оказва, че другият, единственият му останал бъбрек, и той е засегнат. Обвит целият отново в тумор. Креатининът му е 1100 µmol/L.При норма за мъже между 62 и 115 µmol/L.

Лекарите започват да предлагат варианти - биопсия, таргетна терапия, отстраняване на бъбрека, хемодиализа, може би трансплантация.

И този човек се оказва в епицентъра на жестока драма, пълна със сложни избори. Пита ме какво мисля. Каза, че гледа всяко предаване. Че от тях научава много. Че се опитва да разбира, да се ориентира, да не губи себе си.

Докато ми разказваше дланите ми се изпотиха ... някак си осъзнах как в този миг, на този свят, някъде има човек, който минава през целия този ужас.

Колко изследвания. Колко чакане. Колко условия. Колко „когато ти спадне креатининът, тогава ще направим PET-скенер". Колко сложен живот.

Слушах и си мислех .. как в този миг по земята има хора, които вземат съдбоносни решения в пълна тишина. Без публика. Без право на грешка. А той ... звучеше нереално ... преливаше от някакво щастие. Беше усмихнат. Истински усмихнат. И наистина спокоен. Ясен.

Събра целия си живот в няколко изречения и ми каза:

- Ще се боря да спася бъбрека, защото знам, че ако мина на хемодиализа, това означава до края на живота да съм на жестока диета, само на бял хляб и ориз и жена ми ще се побърка да готви нискокалиево и нискофосфорно. Но аз ще се боря да живея, защото животът е прекрасен и аз съм реалист.

И после ... между другото, сякаш говореше за времето, каза:

- И понеже знам, че играете тенис, искам да Ви поканя в края на годината на един мач. Аз съм международен съдия по тенис. Обещайте ми, че в края на тази година ще се видим на корта и ще играем тенис.

И го каза с такава усмивка, че телефонът в ръката ми буквално светна.

Добре, че не беше до мен, защото щеше да види как се разплаках.

Обещах му, затворих и после седнах веднага да напиша това.

Човешкият дух може да лети, дори когато е затворен, жестоко затворен, в тяло, в което и двата бъбрека са обвити от тумори. Поклон, човеко!

И понякога най-здравото нещо в един човек не е органът, който се опитваме да спасим, а решението му да живее.

Никога, никога, никога не се отказвайте.

Нито от живота, нито от една партия тенис.

От Фейсбук.