Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Един ден на 650 м под земята

Трагедията в рудник "Ораново", където двама души загинаха, а други двама - Николай Михайлов и Иван Лазаров, все още бедстват, затрупани под земята вече трета седмица, накара хората да се замислят какво всъщност е да бъдеш миньор.
Спасителната акция, която все още няма успех, почти достигна до мястото, където се предполага, че са двамата затрупани мъже. Всеки момент се очаква да разберем дали те са живи.
Отговорът за това обаче, какво представлява работата на миньорите, който дава предприятието в Челопеч, е много далеч от общата представа за този процес. Когато стане дума за миньорска работа,
всеки си представя
омазани в чернилка мъже,
които, голи до кръста, трошат въглища и руда с кирки и лопати, а после бутат запотени тежки колички с добитите природни богатства.
Така е било и в Челопеч, но до 2004 г. Тогава мината се пълни с машини, за да разруши завинаги представата за средновековен труд. Тук на специално табло се отброяват дните, изминали без инциденти. Когато посещаваме рудника, цифрата е 8, а предишният поставен рекорд - 284.
Общо над 900 души работят в компанията, като под земята слизат само мъже.
Жени има в техническите служби, минното планиран
и геоложкия отдел
Нямат право да работят на смени под земята и влизат в тунелите най-много 5-6 пъти в месеца за кратко.
"Преди около година организирахме посещение на бивши работници, които вече са пенсионирани - разказва изпълнителният директор на предприятието Николай Христов. - Това, което те казаха, е, че тук вече няма миньори. Всички са оператори на машини.
Няма човек, който да работи с ръчен пневматичен чук,
който да бури."
За да видим дали това действително е така, оставяме зад гърба си дневната светлина и ние и с голяма скорост се потапяме в подземния свят на миньорите. Минути са достатъчни, за да усетим, че навлизаме в едно напълно различно пространство. Устремът по тунелите вдига адреналина най-вече заради сблъсъка с непознатото.
Галерия "Надежда" отвежда към недрата на рудника в Челопеч, а изходът е "Вяра". Продължаваме да се спускаме, за да стигнем
най-дълбокото ниво -
650 м под земята,
което точно на това място представлява едва 55 м над морското равнище. Тунелите ни разкриват един цял подземен град, който функционира според собствени правила и не се подчинява на познатата логика. Дисциплината е желязна. Хора и машини са влезли в такава симбиоза, че са като едно цяло.
Началото на работния ден за миньора започва преди слизането в рудника. Рано сутринта всички, които са на смяна, се събират за "назначаването".
В предприятието се възлагат задачите за деня, прави се разпределение кой с коя машина ще работи и какво трябва да свърши. 10-15 минути по-късно работниците вече слизат към галериите.
Навън остава само специалистът в оперативния център. От неговата работа зависи цялата координация в мината.
Във всички машини има инсталирани таблети, които се свързват със залата за контрол. Чрез тях се следи за изпълнението на задачите, но и в същото време във всеки един момент може да се установи местоположението на миньорите.
Взривовете в рудника също се контролират от оперативния център
След края на първа смяна, когато е сигурно, че всички са напуснали работните си места, започват експлозиите. До идването на следващата смяна има достатъчно време, за да отмине всякаква опасност и да се изчисти въздухът от опасните газове.
След посещението в оперативния център се отправяме по пътя на миньорите. Разминаваме се с други машини през т.нар. байпаси - специални отклонения от основните тунели, където може да се изчака.
В някои от галериите се влиза през вентилационни врати. Повечето от тях са автоматизирани и се отварят, когато наближи машина. Така влизаме в Централната наклонена галерия.
Продължаваме към ремонтното депо. Тук се прави поддръжката на машините и представлява нещо като подземен гараж. За по-големи ремонти минното оборудване се изкарва на повърхността. В депото има най-различни машини - за пробиване на сондажи, челен товарач и др.
Срещаме се с Димитър Тодоров, началник-смяна, който работи в мината от 8 години. "Ако си внимателен, няма страшно, но иначе
има много опасности",
предупреждава ни 47-годишният мъж.
В тунелите има 8 стационарни спасителни камери и 2 мобилни. Всяка една от неподвижните е пригодена да побере до 30 души. Оборудвани са с дихателни маски, бутилки сгъстен въздух и специален вентил, който вкарва кислород. Докато той работи, няма ограничение за времето, което могат да прекарат миньорите вътре. Ако по някаква причина откаже, кислородът идва от бутилките със сгъстен въздух. С него 30 души могат да издържат 8 часа тук. В спасителните камери има още аптечка, станция за комуникация, камера, която предава до контролния център случващото се вътре. Заредено е и с вода.
В случай на авария миньорите могат да стигнат до спасителните камери през т.нар. втори изходи, които са изградени на повечето етажи. Те отвеждат нагоре и надолу по тунелите, като имат връзка със спасителните камери.
Мобилните спасителни камери са много здрави,
от метал. За разлика от стационарните те не могат да бъдат разрушени каквото и да се срути върху тях. Вътре също има компресионен въздух, а при положение че спре достъпът до него, се прибягва до бутилките с кислород.
Мобилната камера е пригодена за 12 до 20 души. Вътре има и специални системи за очистване на въглероден окис и въглероден двуокис от въздуха. Те се преработват в кислород с помощта на специални химикали. Така времето, което могат да прекарат вътре бедстващи миньори, се удължава значително. За краен случай е оставена и кислородна свещ. Тя издържа до 4 часа, ако в камерата има 12 души.
На един от етажите
миньорите подготвят взривове
Там работи подземен оператор на пробивна сонда. Николай Гекнов е на 30 години и е под земята от 8 години и половина. Завършил е специалност "Радио и телевизия" в Сопот, но по случайност получил предложение да стане миньор. "Реших да пробвам. Не мислех, че ще изкарам много, но така се получи. Някои хора не издържат. На мен ми отне 2-3 години, за да свикна", разказва Николай.
В 7,30 ч той слиза под земята. Денят му започва с дежурните проверки на машините. След това стартира и основната му работа - пробиване на дупки за взривяване на сондажи. Николай разказва, че всяка има различен ъгъл и метраж и затова трябва да се внимава много. В 14 без 20 всички напускат работните си места. За 10 минути трябва да са стигнали до повърхността, защото след това започва взривяването.
В друга част от тунелите
товарят разбити скали
в подземен камион
Шофьорът Николай Николов е на 34 години, от Пирдоп. "В началото на смяната слизаме, оглеждаме работното място. Почистваме отпадъци, ако има, и тораджията ни товари. Караме на рудоспусъка долу, изсипваме и пак се връщаме за другия курс", разказва той.
След като бъде натоварен, камионът се отправя към рудоспусъците. По тях материалът слиза до трошачния комплекс. Там се разбива на достатъчно малки късове, за да може да бъде извозен по транспортните ленти. Камион с водно оръдие пръска материала, за да оросява камъните.
Челен товарач изсипва рудата в камиона. С него работят Цветелин Сивков и Петър Петров. "Отбитата руда от завоите и отворените камери я транспортираме до минните камиони, които я закарват до рудоспусъците.
Също така отговаряме за поддръжката на пътищата", разказва Петър. За него колегите му казват, че е най-добрият в тази дейност.
Работи от 13 години
в мините,
като е започнал още 20-годишен. За това време е наблюдавал как се променя предприятието. "От 5-10 години насам няма нищо общо с това, което беше преди", споделя Петър. Разказва, че се е сблъсквал и с много тежки ситуации. Веднъж например е участвал в изваждането на затрупана машина в отворена камера.
След като бъде натоварен камионът, той откарва материала до рудоспусъците. Те стоварват камъните на скарата, където по-големите късове биват разбивани с минен чук. През отворите скалната маса попада в бункера, който е едно ниво по-надолу. След това разбитата руда стига до трошачката.
Лентите, които отвеждат натрошената суровина до повърхността, са по протежение на целия ни път към изхода - тунел "Вяра". След като излезе на повърхността, рудата се предава по същия начин до обогатителната фабрика, където се прави концентрат от нея.
Той се изнася за Намибия Там пък има комбинат, където от концентрата се извличат мед, злато и сребро.
Преди това да се случи в далечна Африка обаче, в Челопеч рудата стига до фабрика, в която голяма мелница смила скалните късове. После те попадат в "ротационни корита", където милиардите парченца скала се превръщат в пяна. Тя изтича от коритата, сгъстява се и се изсушава.
За да продължи към Африка.
Да видиш светлината в края на тунела, е наистина толкова обнадеждаващо, колкото звучи.
Така завършва работният ден на миньорите. Навън следва отчет. Свалят гащеризоните и гумените ботуши и се прибират по домовете си. За съжаление обаче мината в Челопеч е по-скоро изключение. В много други в България трудът е застинал в Средновековието и някои така и не успяват да видят светлината в тунела...

Цветелин Сивков, миньор:
Приятелката
ме вика в София,
но животът ми
е в рудника

- Какво представлява вашата работа?
- В началото на смяната минаваме през инструктаж, където ни разпределят. Началник-смяната ни казва кой къде ще работи и какво ще прави. Но в общи линии старите работници извършваме тази работа, която правя аз. Иначе може да те изпратят да запълваш камера например.
- От какво зависи къде ще работите?
- Във всяка смяна се знае кои са най-добрите. Има си определени хора - ти отиваш там да свършиш това, ти отиваш там. Но във всяка смяна си има добър и по-добър.
- Как е във вашата смяна?
- Аз в момента работя с най-добрия тораджия по думите на колегите и началници. Много съм доволен от него, нямаме спречквания. Ако има нещо, ми се кара, обяснява ми.
- Как преминава един ваш ден под земята?
- Всеки ден е различен тук. Обстановката е такава. Има моменти, в които смяната минава много леко. Но когато например камерата е затворена и не иска да падне, трябва да влизаш вътре в нея по най-безопасния начин, да се опиташ да я бутнеш, да не навредиш на себе си или на машината. Всеки ден е различен.
- Изпадали ли сте в опасни ситуации?
- Засега не. Аз съм от 4 месеца обучаващ, не съм изпадал. Но съм слушал колеги, на които се е случвало. Може например да падне камерата, да не можеш да избягаш и да затрупа машината.
- Как работата се отразява на личния ви живот?
- Имам приятелка, с която сме заедно от 9 години. Тя работи в София, живее там и през почивните си дни се прибира в Златица. Когато аз съм почивка, ходя в София.
- Тя как приема вашата работа?
- Кара ме да ходя в София. Но аз съм й казал - тук ми е интересно, всички приятели, колеги, всичко ми е тук и това е. София не ме влече като град. Да отида да си почина 2-3 дни, няма проблем, но да живея там някак си ми е много натоварено.
- Защо решихте да бъдете миньор?
- Баща ми е бил миньор. За първи път започнах през 2000 г. Изкарах 6 месеца, не ми хареса и се махнах. Но после смених доста професии и в един момент къде да отидеш - пак тук, в дупката.
- Какво се е променило от времето, когато баща ви е работил в мината?
- Разликата е огромна. Той е бил миньор преди 25-30 години. Няма нищо общо с това как са работили тогава и сега. Имали са 2-3 машини, било е много по-трудно.
- Не ви ли е страх понякога?
- Има моменти, като отидем на ново място и се огледаш и виждаш непознати неща. Моментно може да ми трепне, но съм свикнал. Щом си отишъл под земята, вече си си сложил главата в торбата.