Мъж с отрязана ръка, 5-месечно бебе с дихателна недостатъчност, парашутист, паднал от 30 м височина, са само част от случаите

При първата, втората и третата мисия на въздушния медицински транспорт в България, случайно или, не на Валерий Шопов се пада тежката задача да бъде един от пилотите и да носи отговорността да ги завърши успешно. Чувството не може да се опише думи, както казва самият той.

“Няма да забравя първата мисия – споделя пилотът Валерий Шопов. - Бяхме минали курсовете и превозвахме последните медици, които също получават наземно и летателно обучение. На всеки се полагаше по 2 часа, за да се стиковаме, да усетят каква е обстановката във въздуха, да се запознаят с работното си място, защото е много тясно. И в един момент диспечерите ни казват:

“Има жена, която трябва да се транспортира от Шумен до София

Беше късният следобед. Времето беше отвратително - бури, светкавици, ветрове, валежи. Оказа се, че пациентът може да изчака до другия ден. На следващата сутрин ни обзе адреналинът. Двама пилоти и двама медици - никой до този момент не беше правил такова нещо. Всъщност на мен ми се е случвало с правителствения отряд на Ми-8, возил съм пострадали, но за първи път с тази машина и този екип. Отидохме в Шумен, казаха ни, че жената не е в толкова тежко състояние, ние бяхме спокойни, но се оказа, че това не е точно така. Още с излитането пациентката направи гърч. Медиците го овладяха и всичко завърши благополучно. Когато кацнахме и си отдъхнахме, емоцията, която изпитахме, не можеше да се опише с думи. А когато знаеш, че си бил полезен и си спасил човешки живот, чувството е страхотно.”

В някои ситуации екипът може да вземе решение да се отклони от пътя си и да кацне по-близо, когато пациентът има нужда. Имали са и такъв случай с родилка, при която се налага докторът да окаже помощ на земята.

И въпреки че мисиите са успешни, пациентите са в изключително критично състояние и няма как да не оставят своя отпечатък върху екипа на хеликоптера. Затова и

Валерий Шопов никога няма да забрави едно 5-месечно бебе

“Подадоха сигнал за бебе с дихателна недостатъчност, което беше от Монтана и прието в болницата в Лом – спомня си пилотът. - В края на работния ден получихме информацията, че то трябва да се транспортира до Плевен. Излетяхме от София, взехме детето, закарахме го до мястото. Но всичко беше малко на кантар дали ще успеем да завършим мисията, защото там почти ни застигаше тъмната част на деня. Затова, без да гасим двигателите, оставихме детето, сякаш Господ беше с нас. Точно в 21,12 ч беше залезът и това беше последната минута, в която можех да кацна тук и го направих. Бяхме решили, ако се стъмни, да нощуваме там и на следващия ден да се върнем.”

На д-р Динко Щилиянов пък се пада честта да е част от екипа на хеликоптера, когато се изпълнява първата мисия да се вземе пострадал директно от мястото на инцидента. “Беше в началото на юни 2024 г. – спомня си анестезиологът. - Авиомедицинският екип провеждаше тренировъчен полет. По това време беше получен сигнал от координационната централа. Парашутист с височинна травма след падане от 30 метра. Отидохме до мястото - това беше площадка, на която се провеждат такива парашутни скокове и обучения. Пациентът беше в много тежко състояние.

Той беше с много травми

Доколкото можахме, го стабилизирахме на място и го качихме на вертолета. Транспортирахме го до хеликоптерната площадка на болница “Св. Екатерина” и пациентът беше настанен в “Пирогов”.”

Само че един от случаите, които няма да забравят д-р Щилиянов и пилотът Наско Арнаудов, е друг. През октомври 2024 г. им се налага по спешност да излетят за Девин, където след работа на дървообработваща машина мъж отрязва едната си ръка.

“Ръката се носеше отделно – отбелязва Арнаудов. – Беше фрапиращо. Човекът беше в съзнание. Всичките роднини на този човек се бяха събрали там и някои от тях си мислеха, че може да дойдат с нас, но останаха много разочаровани, когато разбраха, че това няма как да се случи. Един от роднините постоянно повтаряше: “Ръката взехте ли я? Да не забравите ръката!”.

Наложи се полицаят на терен да въведе малко ред,

защото, когато вертолетът работи на земята, има опасност някой да се доближи до опашния винт. Той не се вижда как бързо работи и може да стане много лошо.”

Всъщност при такива ситуации се предупреждават полицията и пожарната, които обезопасяват района, за да се избегнат допълнителни неприятни инциденти.

И въпреки че успешно завършената мисия удовлетворява истински екипа на хеликоптера, моралната награда за тях идва едва тогава, когато разберат, че транспортираният пациент се възстановява и има шанс за живот.

“Винаги след мисия събираме информация как е този човек, защото сме возили много млади хора от катастрофи – споделя Шопов. – Например 13-годишно момиче от Гоце Делчев,

взехме го интубирано с множество наранявания

и само при факта, че е дете... Дни наред питахме как е детето и дълго време нямаше промяна, не беше събудена. Един ден ни казаха, че то е добре, вече е екстубирано и ние се почувствахме много добре.”

След всяка мисия екипът се събира отново на брифинг, за да оцени как се е справил и има ли върху какво да работи.

“Обсъждаме какво е било хубаво, къде не е било добре и какво трябва да поправим, да подобрим работата, за да е по-качествена и пълноценна помощта за пациентите – посочва медицинската сестра Поля Маркова. – Ние няма как да не бъдем удовлетворени от тази работа. Предизвикателство е, ново е за нас, но знаем, че можем да дадем шанс на пострадалите да живеят и да водят пълноценен начин на живот. Дори да нямаме обратна връзка с пациентите, защото обикновено наистина нямаме, ние винаги намираме начин да осъществим такава.

Спомням си как се успокоих, когато получих информация за моя първи случай. Беше във Велико Търново.

Момиче на 17 г. беше пострадало жестоко при пътно-транспортно произшествие,

беше с политравма, с черепно-мозъчна травма.

Изключително тежко състояние. Отидохме до болница в града, където бяхме посрещнати от екипа. Качихме я, докарахме я до площадката на “Св. Екатерина” и заедно с дежурния лекар я откарахме до противошоковата зала на “Пирогов”.

Хубаво е, че въпреки многото операции това момиче се възстанови и всичко завърши благополучно. Както и повечето ни мисии. Просто винаги се обаждаме на колеги, за да разберем за състоянието на хората, които сме транспортирали. България има изключителния шанс да има такъв медицински транспорт.”

Д-р Щилиянов допълва, че тези пациенти не се различават по никакъв начин от останалите в тяхната ежедневна работа, но със сигурност оставят следа у тях.

“Понякога се пораждат съмнения дали сме направили всичко необходимо

или дали сме положили всички усилия, за да спасим този човек – казва анестезиологът. - Но не бива да забравяме моралната удовлетвореност от добре свършената работа и спасения човешки живот.

Имах пациент, който транспортирахме от Видин до “Св. Анна” в София и понеже работя и там, го посетих. Когато отидох в стаята, той беше в стабилно състояние,

дори стана, седна в леглото и ми стисна ръката,

което за мен беше моралната награда и много добра атестация за авиомедицинския екип. Донесе ми много приятни емоции.”