Не ми задавайте тъпи въпроси! Защо Радев, Борисов и всички политици намразиха да отговарят
Недоволството на властниците от журналистите, които питат, превръща политиката в юмручен бой на агитки
“Не ми задавайте тъпи въпроси!”
Тези думи са на президента Румен Радев към журналисти и са произнесени на 17 септември миналата година.
Но вариации на тази тема има всеки един от българските политици по т.нар. високи етажи. Поводите са различни, общото е, че винаги някой журналист си е позволил да пита политик нещо извън дневния ред на партиеца.
Миналата седмица Кирил Атанасов, медийният секретар на президента Румен Радев, си позволи да изисква от БНТ как да бъде отразяван държавния глава в публичните си изяви. На следващия ден същият Кирил Атанасов продължи с квалификации и по адрес на „24 часа“ и „БГНес“. А преди три години същият този медиен секретар на Румен Радев нападна „Дойче веле“, че прави внушения по адрес на патрона му. Последва пък забележка към „Нова телевизия“ и „Сега“, след като в техни кореспонденции от Брюксел бе отбелязано, че Радев заема открито проруски позиции пред микрофоните на журналистите, но на закрити врати в Европейския съвет гласува така, както и останалите държави от ЕС.
Забележете списъка на медиите. Различни собственици, различен политически уклон, но все така виновни на Румен Радев, че му задават въпроси.
Президентът обаче не е изключение. А само потвърждение на правилото, че политиците в България мразят да отговарят на въпроси, независимо дали са тъпи или умни.
На медиите обидени са били и Бойко Борисов, който преди по-малко от година отказваше да отговаря дали се водят преговори за съставяне на правителство, и либералните ПП-ДБ, които пък гонеха неприятни за тях журналисти от пресконференции, Костадин Костадинов, който обяви „Дневник“ и „Капитал“ за врагове, Делян Пеевски, който отговаря лаконично на въпросите с „Благодаря ви, колеги!“ и извръщане.
Всъщност български политик не е давал нормална пресконференция от края на правителството на Пламен Орешарски през 2014 година. Тогава за последно политиците имаха пресконференции в нощта на изборите (за европарламент в конкретния случай) и Лютви Местан обяви, че коалицията на ДПС с БСП приключва и след повече от година протести премиерът Орешарски ще подаде оставка. Последва завръщането на Бойко Борисов като премиер за втори път и краят дългите разговори, в които политиците са готови да отговарят на всякакви въпроси. Даже и на тъпите.
Вместо това в Министерския съвет бе въведено т.нар. говорене на трибунка. И директен отказ за отговаряне на въпроси под формата, че министърът дава изявление.
А на Бойко Борисов допадна практиката, която сега следва и Румен Радев – да говори на крак пред стълпени журналисти с микрофони по възможност във време, в което националните телевизии имат новини, така че думите му да бъдат излъчени пряко, а появи ли се въпрос просто прякото излъчване се прекъсва.
Именно по онова време Борисов сложи нежния етикет „мисирки“ на журналистки, които се опитват да задават въпроси. Етикет, който и до момента всички спектри на политическия живот с удоволствие ползват, когато не им изнася написаното или казаното от даден журналист.
Пандемията от коронавирус през 2020 г. даде ново начало в говоренето на Борисов с гражданите и журналистите. Вероятно защото по улиците вече бяха започнали
протестите на размахания юмрук на Румен Радев
И Борисов отвърна с преките включвания от джипката. Сценарият бе един и същ – премиерът шофира автомобила на НСО, на задната седалка има министър или друг, който отговаря на въпросите на Борисов, и всичко това се излъчва пряко във фейсбук профила на тогавашния министър-председател.
В началото бе забавно, в коментарите под живите включвания на Борисов се появяваха обяви за продажба на голф двойка и дори запознанства, защото много хора четяха и можеше някой да успее да си продаде старата кола или пък да ни намери точната жена.
Послед Борисов влезе в новата си парламентарна роля в очакване на следващ свой мандат като министър-председател.
По същото време – в края на втория и целия трети мандат на Борисов, че и досега, президент стана Румен Радев. И вероятно ще остане в историята като първия български държавен глава, който за двата си мандата (общо почти 9 г. дотук) не е дал нито една нормална пресконференция. Вместо това бившият генерал, който дори като военен много мразеше да дава отговори, и неговият пиар екип решиха, че
ще заложат на преките включвания
И журналистите много бързо научиха номера, че получат ли от президентството покана за събитие, Радев има да каже нещо. За съжаление, много бързо научиха и другия номер на президента – преди държавният глава да говори пред журналистите, човек от екипа му събира въпросите, които ще бъдат зададени. Или дори раздава насоки какво той би желал да бъде питан. Въпросите, които не са изгодни, биват окачествявани като тъпи, а в думите си Радев често е на ръба на истината и фейка. Както стана и последния път, при който секретарят Кирил се оплака от цензурата на БНТ. А всъщност редакцията е преценила да не излъчва думи на Радев, които разпространяват твърдения, доказани вече като съмнителни.
Радев с удоволствие се възползва и от нововъведението на Бойко Борисов да говори само в часовете на новинарските емисии, за да излъчват думите му пряко и без никаква намеса. Още повече че времетраенето на новинарските емисии е ограничено и така дори да се промъкне някой тъп въпрос, никой няма да се разсърди, че Радев е прекратил прякото включване. С тази практика за 9 години на Радев нито веднъж
не му се наложи да дава обяснения
защо в България заклеймява споразумението за свободна търговия СЕТА, а в Брюксел го подписва, защо в България е изявено проруски, а в Брюксел меко казано се снишава като истински офицер кариерист, защо подписа договора с “Боташ”.
А отговорите на въпроса защо всъщност дават много голяма информация на гласоподавателите кой или какво всъщност са си избрали и дали ще повторят. И са доста по-важни от размахването на юмруци и хвърлянето на твърдения, които много често се разминават с фактите.
Колкото и да е странно, но тези подходи към медиите не са чужди и на хората, които сами се определят като единствените демократи – “Продължаваме промяната” и “Демократична България”. Като от вторите трябва да изключим Христо Иванов и Божидар Божанов, които винаги са готови да говорят независимо пред кого и да отговарят на въпроси. За ПП изключението е само Николай Денков. Въпреки че и при неговото правителство успешно бе продължена практиката на Борисов и Кирил Петков министър-председателят да
няма време за пресконференции
и отговори на въпроси.
Залисани в малко сектантското виждане, че те са единствените прави, ПП повече, ДБ малко по-умерено също отказват да говорят по същество. Предпочитат да хвърлят обвиненията си или обещанията как ще стане по-добре, но не отговарят на въпросите защо се провалихме, като имахме шанса да го направим по-добре. А и с удоволствие се възползват от новата практика в парламента да няма място за журналисти. Нали помните, че при третото правителство на Борисов депутатите започнаха да заседават в сградата на бившия Партиен дом. А журналистите бяха пратени в един коридор, през който никой не минава. След кратко размразяване при сглобката парламентът отново реши, че мрази журналистите. И тяхната работа е не да питат, а да ахкат какви са ни готини народните представители. И да са “мисирки”, когато не им играят по свирката.
Всъщност в момента
публичността на политиците ни е сведена до нула
Демократичните контактуват с гражданите само през фейсбук. Бойко Борисов чат-пат дава пресконференция пред депутатите си, които не са журналисти, но често рано сутрин излиза пред тълпа с микрофони и се скрива до следващата седмица. Делян Пеевски, който независимо дали ни харесва или не, е фактор за настоящото управление и състояние на страната, пък следва нов, свой модел на общуване. Рано сутрин ДПС разпространява позицията му по някоя тема или нечия несвършена работа. Писмено. Малко по-късно, обикновено не повече от 10 минути след Бойко Борисов, Пеевски се появява пред микрофоните в парламента. Отново говорейки с тезиси, а нерядко и дори грубичко за опонентите си. И при първия опит за въпрос отговаря с “Благодаря ви, колеги!”. Поне го прави сам, защото другите политици разчитат благодаренето да е от техните пиари.
На пръв поглед всичко разказано дотук е някакви си дребни спорове между журналисти и политици, нещо като омразата след една пропаднала любов. А всъщност носи много повече вреди за всички ни. Защото липсата на тъпи въпроси отрязва автоматично възможността на политиците да разберат къде се намират и какво точно очакват от тях гражданите. Политическият дебат пък се свежда до лични обиди, не до размяна на гледни точки. А личните обиди в парламента допълнително разделят обществото на агитки, които са готови да се ступат, но не и да подкрепят заедно националния отбор. Даже и да е този по волейбол. Оттам нататък който крещи по-силно, ще спечели. Ако не, ще пусне в ход юмруците точно като в спор на петокласници кой може да плюе по-надалеч.