Била съм в пети или в шести клас, когато есента се случи невероятно дъждовна: всяка сутрин прогнозата беше за още дъжд. Мразех, мразех това гадно време, всяка сутрин пристигах с мокри крака на училище.
В пореден такъв ден ударих глава в рамката на вратата точно преди да изляза: "Писна ми бееее, писна ми! Няма ли малко слънчице да се покаже!"
Тогава баща ми ме погали по главата и каза: "Радвай се, мойто момиче, че вали! Есенният дъжд е благословия за природата и за нас, защото ако няма вода, тогава става страшно! Нека вали цяла есен, да има сняг цяла зима и тогава можем да сме спокойни за живота."
Ега ти и човекът! Поне да беше поискал да изгрее слънцето, а той - хубаво било да вали!
В наши дни не разбирам ентусиазма с който синоптиците рапортуват прекрасни слънчеви дни и топло есенно време. А аз вече съм на акъла на татко и се моля да ни вали, вали, вали, да се напълнят реките и язовирите! Искам да вали толкова, че пресушената църква в Жребчево отново да потъне! Искам да потънат всички незаконни постройки, издигнати в чашките на язовирите. Искам в Плевен да се къпят по три пъти на ден!