Гледах Роби преди 20 години на Олимпийския стадион в Мюнхен. Беше фантастичен, беше грандиозен, беше същият чаровен фойерверк в червено трико, който видяхме и снощи в София! Но този, когото срещнахме в София, беше нещо повече. Тук дойде баща. Семеен човек. Спасен от себе си мъж. С цяла стена от семейни снимки и спомени.

А да говориш пред един стадион с хора, облечен в розов клин, за депресията си, за високите нива на тревожност, за болестите, за страховете, трябва да си е.си пичът! Обратното на цялата токсична "мъжественост", събрана в мускулите и диагоналките на едни други, облечени предимно в черно.

Да бъдеш толкова личен и автентичен, докато правиш висока проба шоу, entertainment at its finest, не е талант, а е гений.

Благодарим ти, Роби Fucking Уилямс, че ни отнесе главите и ни остави от своята уязвимост (и тоалетната хартия я бива)! Никой не е пораснал, страхувайки се от слабостите си. А ти си голям!