• В Боровец спират извънредно колата на адютанта му. По телефона от София му съобщават: "Негово Величество почина, погрижете се за сигурността на младия цар"
• До последния миг спестявали на децата новината. Като влезли в параклиса с тялото на баща им, те се хвърлили на ковчега и силно заплакали

След като слиза от Боровец и отива в София, за да бъде прегледан няколко дни преди смъртта си, цар Борис III първо влиза в канцеларията на своя началник-кабинет Груев и работи с него до обяд. Подписва укази, разглеждал доклади. Той имал този навик - не викал хората при себе си, а отивал в техните стаи и там заедно с тях решавал въпросите от съответния бранш. На обяд седнал да хапне в малката долна столова заедно с Груев и архитект Севов. Имал съвсем нормално, добро настроение. След обяда отишъл да си почине в спалнята си на втория етаж. Апартаментът му се намирал на късата, източна страна на софийския дворец, прозорците му гледали на изток, по направление на бул. “Цар Освободител”.

С влизането в спалнята обаче му станало лошо. Повърнал

Веднага дежурният дворцов лекар Александров го прегледал, но царят вече се чувствал по-добре. Казал на доктора, че болестта му е сериозна и че не е могъл да си направи завещанието. “Царят познаваше много добре своя организъм. Много се интересуваше и много знаеше от медицината и затова много често сам си поставяше диагнозата - отбелязва в спомените си полк. Бърдаров. - Александров му казал: “Вие да не мислите да умирате?”. В спалнята бил и камердинер Свилен Николов, който служил повече от 20 години на Борис Ш. Преди да пристигне докторът, монархът му казал: “Предчувствам, че ще умра на 50 г., както цар Симеон I...”

По това време в Чамкория Бърдаров се грижи за царските деца. Те слушали радио и от него научавали за състоянието на баща си. Адютантът се опитвал да ги успокоява и разсейва. “Задачата ми не беше много лесна, защото трябваше да крия от тях фаталния край, който аз очаквах, своевременно информиран от София по телефона – отбелязва в дневника си Бърдаров. - А те, както всички деца, любопитни до най-големи подробности, питат за какво ли не, все около болестта на баща им, и чакат приемлив за тях отговор. Аз им давах отговорите с твърдост, категорично и авторитетно, като не оставях никакво съмнение, че това, което казвам, не е самата истина. Така аз поддържах у тях бодрост, спокойно настроение, защото те бяха умни и интелигентни деца. Измъчван от тревожната мисъл за

неизбежния фатален край,

който очаквах, с краткотрайни проблясъци на малко надежда, че може този край да се размине, аз трябваше пред децата външно да се показвам спокоен, понякога и престорено весел, с ясното съзнание и мисъл да не тровя душата на тия деца, толкова отрано. Разчитах, че докато настъпи краят, те постепенно ще свикнат с мисълта за неизбежната беда, която ги очакваше. Когато тази беда дойде, те ще го научат пак от мен, но вече до известна степен подготвени през време на боледуването на техния баща.”

Много предпазливо от време на време адютантът подсказвал на Мария Луиза и малкия Симеон за очаквания фатален край на баща им. Той водел царските деца на екскурзии в планината, берели цветя, спомняли си как са прекарали време с баща им миналата неделя. Така изминали четири дни, в които Бърдаров се опитал внимателно и постепенно да ги подготви за фаталния край на цар Борис III.

В събота, на 28 август, в 15 часа следобед адютантът и децата отишли с кола на Саръгьолската поляна, близо до двореца “Саръгьол”. Ливадата била окосена неотдавна. Мария Луиза и Симеон изскочили от автомобила и се нахвърлили върху купите сено, търкаляли се из тях и ги прескачали. След като се налудували, се качили в колата и тръгнали обратно към “Царска Бистрица”.

“Часът беше 17, след пладне

- спомня си Бърдаров. - Когато минавахме покрай двореца “Ситняково”, който е на половината път между “Саръгьол” и “Царска Бистрица”, управителят на двореца ни спря и ми каза, че ме търсят от София по телефона. Слязох сам от колата и влязох вътре. Децата останаха в нея да ме чакат. Вдигам слушалката. Обажда се генерал Жечев, флигел-адютантът на царя, и ми казва: “Най-лошото, което можеше да се очаква, се случи. Негово Величество почина. Вземете мерки за сигурната охрана на младия цар!”... Макар да бях подготвен до известна степен за това събитие, все не ми се вярваше, че то ще стане. Все си мислех, че ще се размине. Уви! Не се размина!

Когато чух в телефонната слушалка тази тъжна новина, почувствах, като че ли мълния мина през мен, тръпки полазиха по тялото ми, кръвта ми се събра цялата в сърцето и то започна силно и често да бие, студена пот изби по челото ми, обхвана ме особена немощ. Устата ми изсъхнаха, слюнка не ми достигаше. Не можех да повярвам, че ушите ми са чули тази страшна вест... Седнах за малко на канапето, което беше до телефона, да се окопитя и така да се явя пред децата, на които реших да не казвам още нищо. Стигайки на пътя при колата, както Мария Луиза, така и Симеон в един глас ме запитаха: “Чичо полковник, какво има, какво се е случило, че ви търсят по телефона чак тука?”. Аз им отговорих спокойно и съвсем незаинтересовано, че са ме търсили по военни служебни въпроси.

Децата не останаха много доволни

от моя отговор, но го приеха. Бидейки нащрек от новините за болестта на баща си, те с право се съмняваха във всеки необичаен разговор по телефона със София. А те не бяха и толкова малки, за да не се досещат. Мария Луиза беше на 10 години, а Симеон - на 6 г. Гувернантките обаче не останаха никак доволни от моя отговор и по лицата им прочетох, че са разбрали, че е станало нещо много страшно. Когато погледите ни се срещнаха, ние се разбрахме, но запазихме спокойствие и не издадохме нищо.”

Щом пристигнали в “Царска Бистрица”, адютантът наредил на гувернантките да изкъпят децата, да ги нахранят и да ги сложат да спят. Да не пускат радиото и да казват, че е развалено. Да не се допуска никакъв контакт на тях с прислугата, да не би случайно да научат какво е станало с баща им. Из курорта новината се разнесла с мълниеносна бързина. Целият персонал вече знаел и плачел.

“Мисълта ми беше тази нощ децата да преспят спокойно - пише Бърдаров. - Аз ще обмисля начин да им съобщя на следващия ден. Не исках да ги измъчвам тази нощ със страшната вест за смъртта на баща им. Не биха заспали,

а биха плакали безутешно цяла нощ

От друга страна - нощната обстановка придава още по-голям ужас на една такава новина. Тия силно впечатлителни деца биха виждали в нощния мрак във всяка сянка фигурата на баща си, във всеки шум - неговите стъпки. Кошмарни видения биха смущавали съня им, биха се измъчвали страшно. Защо?... Кому са нужни детски страдания още тази нощ? Реших, че е по-добре да спестя нощните страдания на тия невинни деца. Дневната обстановка е по-друго. Самочувствието на човека е по-друго. Виждайки живота, природата и нейното разнообразие, по-спокойно би понесъл такава страшна новина.”

След като децата си легнали, адютантът и гувернантките седнали в кафе-салона пред радиото, за да чуят прокламацията на министър-председателя Богдан Филов за смъртта на царя и възшествието на новия цар СимеонІІ.

Те всички ридаели на глас,

докато слушали съобщението. След края му по телефона от София се обадила сестрата на Борис III княгиня Евдокия и казала на адютанта, че ще дойде на следващия ден и ще съобщи на децата за смъртта на баща им.

На погребението, когато Мария Луиза и Симеон влезли в параклиса, където било положено тялото на цар Борис III, те се нахвърлили върху ковчега, прегърнали го и силно заплакали…