• 3 големи грешки във възпитанието - внушението, че са по-специални от другите, среда с насилие и дефицит на обич, компенсиране със скъпи предмети
• Предозирането със социални мрежи претоварва мозъците им, прави ги раздразнителни, трудни за общуване и формира измислена реалност, казва детският психолог Михаил Михайлов

Деветокласник стреля с газов пистолет в училище в Хасково. 18-годишен уби на тротоара с АТВ-то си в Слънчев бряг майка и прати в реанимацията 4-годишния ѝ син. Двама младежи пуснаха в движение трамвай в София, който размаза 7 коли и унищожи подлез на оживено кръстовище. 21-годишен се заби със 199 км/час в столицата в автобус на градския транспорт и уби лекар сириец. Четирима младежи на възраст между 15 и 19 години пребиха жестоко заради забележка шефа на полицията в Русе и едва не откъснаха бъбрека му.

Това са само най-известните и драстични инциденти с младежи от последните месеци. Но далеч не всичките. Само за първите четири месеца на годината

децата, извършили престъпления, са 951,

информира МВР, докато всички се чудят какво се случва с децата днес? Защо са толкова нагли и агресивни? Защо мечтаят само за примитивни материални ценности? Какви са родителите, които са ги възпитавали?

Още на първо време стана ясно, че общото между изброените горе младежи винаги е проблем в семейната среда, лоша компания, липса на контрол, любов и грижа от родителите. И компенсиране на всички тези пропуски с презадоволяване със скъпи вещи и маркови дрехи. За да обясним как се стигна до тази шокираща промяна у децата, се обърнахме към детски психолози, които да обяснят какво се случва. Деградира ли обществото ни бързо и безвъзвратно, или винаги е имало подобни престъпления, но в момента те са просто по-чести и по-брутални?

“За да се разбере кое възпитание при децата води до поведение, което в по-късна възраст можем да класифицираме като девиантно, деликвентно или антисоциално, ще се спра на трите най-чести причини – посочва пред “24 часа – 168 истории” детският психолог Михаил Михайлов. – Първата е нарцисизиращ възпитателен стил и липса на граници.

При него детето е превърнато в център на Вселената, внушава му се пряко или косвено, че е “по-специално” от другите, и то изгражда такава представа за себе си. Само това обаче не е достатъчно, за да се проявят вече споменатите проблемни форми на поведение. Това нарцисизиране трябва да се съчетае с липса на устойчиви граници (правила). Понякога такива просто няма, а друг път те са толкова хаотични, непоследователни и емоционално наложени, че изглеждат като временен каприз, а не закон. Често при този стил на възпитание

родителите пазят детето от това да понесе последствията

от поведението си и оправдават “прегрешенията” му с другите с това, че е малко, че е “характер”, че е “малко по-специално” и т.н. Това не само затвърждава нарцистичната представа, която то има за себе си, но и води до изграждането на по-слаба съвест, която да контролира поведението. Съответно тези деца използват агресията за различни цели: да наложат каприза си като закон за другите, да се справят с “опасната реалност”, която може да атакува “нарцистичната представа за себе си” с правилата, последствията и оценките, които идват от външния свят, и пародоксално, да се сблъскат с външни граници, тъй като вътрешните са слаби, за да удържат опасните влечения и импулси. В кабинета невинаги е нужно да се анализират гласно всички тези неща. Много често е достатъчно

родителите да разберат нуждата от правилата

и да променят малко стила си на възпитание, за да се подобри поведението на детето.”

Втората причина е самата среда на подрастващите, която е изпълнена с различни форми на насилие. В нея безпомощното дете се чувства изключително заплашено от всесилните възрастни и единственият начин да се спаси е да стане като тях, подражавайки им.

“В психоанализата този процес се нарича идентификация с агресора – подчертава Михайлов. - Неговият смисъл в случая е приблизително това: “Само ако съм силен, агресивен (като тези, които ме плашат) и другите ги е страх от мен, няма да съм жертва.”. Проблемът е, че това може да се превърне в идеал, към който детето да се стреми. В такава среда агресията често се усвоява и като инструмент, с който да постигаме целите си. В нашето общество това е много разпространено. И третият вид възпитание, който се асоциира с проблеми при децата в по-късна възраст, е свързан с едно “студено родителстване”, липса на обич, непостоянна или никаква грижа за детето. В тази среда

слабият “Аз” изгражда защитна нарцистична формация,

която в теорията се нарича “Грандиозно себе си”. Целта на тази представа е да защити детето от чувството на празнота и разпад. Но цената е илюзорно чувство за всемогъщество и изключителност, които трябва да се пазят на всяка цена.

Затова дори малка критика, подигравка, отхвърляне може да отключат непропорционален нарцистичен гняв - агресия, с която личността пази крехката си фасада, която пази “Аз”-а от усещането за празнота и разпад. Ако ли пък агресията се насочи навътре – към личността, може да наблюдаваме

силно изразена депресивност.”

Според психолога в ежедневието този сценарий изглежда така: деца, които не понасят критика, реагират с гняв или разрушително поведение дори на дребни забележки. Стремят се винаги да изпъкнат, да бъдат най-добрите, силно се страхуват от провала и се сриват, ако настъпи такъв. Юноши, които са арогантни и демонстрират превъзходство, съчетано с епизоди на ярост или дълбока депресия, когато фасадата се пропука. И въпреки че този последен вариант се среща най-рядко, той е най-експлоатиран от масовата култура – от филмите до социалните мрежи и новата мода да наричаме всеки, който ни е засегнал, нарцисист. “Виждаме, че първият стил - на прекалено нарцисизиране, и третият – на липса на обич, водят до еднакви поведенчески прояви, но емоционалното преживяване на детето и първоначалните представи, които то има за себе си, са много различни, допълва Михайлов.

Съответно, ако погледнем малките деца в днешно време, при немалка част от тях

се наблюдава дефицит на вниманието,

хиперактивност или аутизъм, за който се оказва, че не е истинска клинична диагноза.

“Продължителният престой в дигитална среда и тенденциите във възпитанието водят до по-малка поносимост към фрустрация, т.е. по-малка възможност да стоим фокусирани продължително време върху дейности, които не ни носят удоволствие – например учене при децата – подчертава психологът. - Дигиталните удоволствия в ранна детска възраст оказват влияние върху детското развитие в различни посоки. На първо място, претоварват мозъците им. Детето обаче не може да контролира тази превъзбуда от умората и става емоционално нестабилно, раздразнително, също както, когато е пропуснало в ранна детска възраст съня си или цял ден е играло. На второ място, дигиталните удоволствия създават съвсем реална за детето паралелна вселена, която му е много по-приятна. Героите в нея се преживяват като реални и понякога то се идентифицира с тях. Случва се в кабинета ми да идват деца, чиито любими детски сериали мога да позная по тяхното поведение и начина, по който говорят. Третото влияние се състои в това, че дигиталната среда е пряк път към удоволствието и то е основният виновник за проблемите. Ако детето прекарва твърде много време в дигитална среда, ние ще забележим проблеми не само с вниманието, но и забавено речево развитие и по-малки социални умения.”

Когато тези фактори се съчетаят с един по-либерален възпитателен стил, фокусиран върху задоволяването и приятните преживявания на детето,

не е чудно, че то отказва да се занимава със скучни дейности

– такива, които не носят удоволствие. Така, повлияни от тази паралелна дигитална вселена, тийнейджърите често започват да посещават психолог, получават паникатаки и други проблеми.

“Всяка епоха си има своите симптоми, така да се каже - отбелязва Михайлов. - В края на XIX век преобладавала психосоматиката, в средата на XX век - депресията и тревожността, а в началото на новото хилядолетие на преден план излизат паническите състояния, бърнаутът… При юношите в момента са модерни самонараняването, паническите състояния и употребата на ПАВ. Но това са популярните изразни средства на страданието. Затова нашата работа е да открием истинските причини за него, а не толкова да се занимаваме с това как се е преоблякло днес.”